Бях чувала за масаите, разбира се. Представях си ги като рядък изчезващ вид, до който обикновен човек, пък още повече чужденец, трудно би могъл да се докосне. Освен това малко ги бърках с бушмените, но това е друга тема. Масаите обитават Кения и Танзания и изобщо не са рядкост. Напротив — излезеш ли от големия град, масаи има навсякъде. Всъщност много от тях живеят и в големите градове, но там няма как да ги разпознаеш, защото… са с дрехи.
Първият път, когато виждам масай, буквално се втрещявам. Пътуваме си ние с кола към Масай Мара, а отстрани на пътя кротко си пасат крави. Изведнъж между кравите изплува внушителен мъж с тояга, преметнал червено одеяло връз себе си. Аааа! Абсолютно реален човек, облечен само с парче ярък плат, пасе крави на пътя.
Колкото повече се отдалечаваме от цивилизацията, толкова повече навлизаме в другия свят. Отстрани на пътя се виждат села на масаи — къщи от дърво, кал и кравешка тор с остри покриви и наредени в кръг. Често стадата от крави се водят не от мъже, а от малки важни момчета, около 10-12 годишни. Те са умален модел на големите масаи — голи, с цветно наметало и тояжка. А стадата — те са навсякъде.
По време на престоя си в резервата Масай Мара се намираме на масайска територия. Около къмпинга ни е пълно със села и можеш да срещнеш и видиш масаи, накъдето и да се обърнеш. С много от жените имаме доста близък контакт, защото продават агресивно сувенири на входовете на резервата, почти влизайки в колата ти, и е трудно да не си купиш нещо.
Двама от нощните пазачи на къмпинга са масаи. Нощите тук са доста хладни и аз лично си обличам блуза, пуловер и яке, за да ми е горе-долу топличко. Масаите вечер са съблечени по същия начин като през деня и са обути в странни гумени сандали. Впоследствие разбирам, че разкошните цветни наметки, на които веднага хвърлих око (модният стилист в мен заговори), са характерни за масайската култура одеяла. Не си намирам място, докато не си купувам едно такова (след тежки пазарлъци и уговорки).
Приключваме с вечерята и сядаме край огъня на къмпинга. Нощните пазачи също са там. Това са Оле и Кавана. Единият е облечен в червено карирано одеялце, а другият — в лилаво. Започваме да си приказваме и аз съм свръх любопитна за всичко, което могат да ни кажат, като ги замервам с разни там въпроси, които са чували поне 116 пъти. Отговарят ми търпеливо и сериозно.
Масаите са полигамни. Всеки масай си има поне две жени. Всяка жена живее в различна къща. Задължително е масаят редовно да посещава всяка една от тях. Забелязвам тиха завист и дълбоко възхищение в мъжката част от компанията. Оле има 2 жени и 5 деца. Кавана има 3 жени и 8 деца! Леле!
Жените масаи притежават суперсили в сравнение с всяка средностатистическа жена, която познавам. Ако случайно сте си помислили, че мъжете отговарят за построяването на къщите на всичките си жени и че гордо полагат основите на семейните огнища, не е така. Жените ги строят. Тръгва да се жени момичето, насрочва ден за начален строеж, организира другите жени от селото в стройна бригада, привиква децата на помощ и сетне заедно започват да градят.
На няколко пъти засичаме жените да носят вода към селата. В зависимост от това къде се намира най-близкият водоем, те изминават между 1 и 5 км всеки ден с огромни 15-20 литрови бидони с вода, привързани с нещо като дебел ластик за главите им. Иначе казано, физическият труд е отговорност на жените. Какво правят мъжете? Ами пасат кравите. И разбира се някои, като Оле и Кавана, работят. Но това не е задължително.
We manufacture knowledge here. Това гласи надписът на училището, разположено в близост до селата на Оле и Кавана. В Кения всички училища си имат лого, мисия и визия, които са декларирани на големи табели до входната врата. Това е прекрасно. За съжаление обаче образованието е платено. Значителна част от масаите нямат възможност да си го позволят, защото не разполагат с никакви средства. Разказват ни, че основното образование е сравнително евтино и повечето малки масайчета ходят на училище. Но средното образование е много скъпо, да не говорим за колеж или университет. А при наличие на 5 деца например масаят няма откъде да вземе пари, за да изучи всички. Самите Оле и Кавана са с начално образование. Децата и на двамата са малки, а някои вече ходят на училище. Вероятно това ще продължи 3-4 години, после ще спрат, за да помагат в домакинството или за да започнат да пасат кравите.
Да убиеш лъв. Нещата стоят така: ако ти си момче масай и станеш на 15 години, първо те обрязват и после те пращат в пустошта за 4 години. Това си е цяла бакалавърска степен. Обикновено от едно село се събира група от няколко младежи на приблизително еднаква възраст, които заедно оцеляват някъде. Те трябва да си намират храна сами и да се оправят, както намерят за добре. Естествено не е лесно и като го закъсат, много от изгнаниците чат-пат слизат до селата си, отвличат по някоя крава и се връщат обратно да оцеляват. Крайната цел при завръщането на групата е да са убили лъв. Това се доказва с налична лъвска грива, която се превръща в трофей за момчето, убило лъва или хвърлило първото копие. Този обичай е малко относителен в днешно време. Зависи в кое масайско село или район си, могат да те изпратят в пустошта само за 1 година, за 3 месеца или дори само за месец. Лъв може и да няма изобщо наблизо, така че няма как да убиеш такъв. Но Оле е бил в пустошта точно 4 години и нито ден по-малко и именно той е убил лъв. И си има грива!
Скачай! Прибира се Оле от пущинака и иска да се жени. Когато масай се жени, той си плаща на семейството на момичето. Таксата за булка може да варира, но в селото на Оле тарифата е 10 крави и 5 овце. Има и друго условие. Женихът трябва да скача пред майката на булката. Колкото по-високо скача, толкова повече майката може да се впечатли и евентуално да му свали цената. Ако скача лошо , цената се вдига. Но ако носи лъвска грива, има вероятност бъдещата тъща да бъде по-благосклонна. Та Оле хич не скачал добре, защото явно не е тренирал достатъчно упорито. Но пък имал грива. И му свалили цената.
Следва продължение...
По професия, образование и последни данни Диляна е маркетинг експерт със завиден опит по специалността си. Обожава животни, обувки, философски разговори „по женски“ и театър. В свободното си време обича да чете книги, като най-често се потапя толковa дълбоко в тях, че после й е трудно да повярва, че не живее в 1984 г., че не е героиня в някой от романите на Харуки Мураками или че утре няма да се събуди и да закуси с Бърти Устър. Когато има повече свободно време, Диляна пътува до близки, далечни и много далечни места, правейки открития за себе си и за света. След това разказва за премеждията и чудесата по пътя си в блога си One Girl Finds. Вдъхновява се от непознати места и от хора, които случват истории. Обожава да пише и мечтае да не спира.
