Пътуването на слона

Книгата на Жозе Сарамаго „Пътуването на слона“ е по-малко от двеста страници, но я четох цяла седмица. На много места се връщах да препрочитам, на други просто четях много бавно, а понякога търсех някое изречение пак, за да го запомня по-добре. В сравнително малко страници е компресиран много смисъл и цяло едно пътуване през XVI-ти век от Лисабон до Виена. Сарамаго е написал книгата си в много особения и отдавна изчезнал стил на средновековната хроника. Разказана от името на анонимен хронист, с типичното за средновековния човек чувство на дълбоко преклонение пред природа, уважение и лека насмешка към аристокрацията и църквата и свещен ужас от непознатото, цялата история е като някаква паралелна реалност, която разкрива не толкова факти, колкото душевни нагласи. Книгата проследява пътуването на император Максимилиан и неговия слон от Португалия до Австрия през една зима в средата на XVI-ти век. С малко думи, но съвсем на място, са показани всички невероятни, смешни и забавни случки от това (исторически съвсем достоверно) пътуване – от любопитството и ужаса на обикновените хора, купуващи слонски косми за изцеление, до фалшивото „чудо“ когато дресираният слон коленичи пред катедралата в Падуа. През цялото време се сещах за любимия си Умберто Еко, който спокойно би могъл да е автор на тази книга и който винаги се опитва да ни разкаже точно същото – че да се гледа назад във времето може да е не по-малко интересно и вълнуващо от това да се гледа напред.