Текстът е част от рубриката "От вас, читателите". Автор: Станислава Гикова
Когато станем на 17, забравяме какво е да си на 16. Когато отпразнуваме пълнолетието си, забравяме годините от раждането досега. Мислим, че сме пораснали. Годините се нижат, а ние се чувстваме толкова тъжни, колкото когато сладоледът ни паднеше на земята и баба ни ни отказваше да купи друг с думите: "Парите не растат по дърветата, научи се да внимаваш повече!".
Преминали през няколко календарни години, забравяме колко беше прекрасно времето, когато бяхме деца. Излизахме навън, независимо дали беше мъртвешка жега или ескимоски студ. Викахме се взаимно и не се притеснявахме, че ще обезпокоим някого в квартала. Щурмувахме из чужди дворове, беряхме цветя, за да зарадваме родителите си с прекрасен букет. Прескачахме огради, защото това беше най-краткият път от точка А до точка Б. Прекарвахме времето си на дърветата, защото така не можеха да ни открият. Вечер се молехме за още 5 минути, защото беше непростимо да не завършим играта си, и така тези минути се превръщаха в часове. Така беше всеки ден, всеки сезон. Енергията никога не ни напускаше и винаги криехме поне по още един номер в ръкавите си. За жалост, тези години прелетяха покрай нас, оставяйки ни да си мислим за по-сериозни неща: от "Как да си напиша домашното?" до "Какво да правя с живота си?".
Иронията е такава, че когато човек стане на определена възраст, забравя да си спомня за тези години на пълно щастие и ги заключва в шкаф надълбоко в спомените си.
Вече пораснал и монотонен, отива в колеж, след това се опитва да гради кариера, да получи така желаното повишение, за да може да заведе семейството си на почивка. И така се губи в Бермудския триъгълник и най-лошото е, че не желае да се измъкне от него, защото се чувствал сигурно.
Всеки от нас си казва, че иска да се почувства истински щастлив и да стане безгрижен като в детските си години. Има начин, само трябва да отключиш онзи шкаф. Но те е страх, нали?
Страхуваш се, че може да се натъкнеш на вкусните палачинки на баба, историите за детството на дядо ти, защото тях вече ги няма, а ти нищо не можеш да направиш и се чувстваш безпомощен, безполезен. Това не те ли караше да
се усмихваш като малък, защо сега да бъде по-различно? Ще ти кажа: приемаме нещата, които си мислим, че заслужаваме, и често грешим. Защо да е лошо да си спомниш за хората, които са те отгледали, които се те дарили с най-неприкосновената любов на света и благодарение на които си човекът, който си днес.
Няма нищо лошо понякога да си дадеш кратка почивка и да се поразходиш по пътя на спомените. Само ще се усмихнеш, ще се почувстваш затоплен и ще видиш къде си бил тогава и къде си сега. Спомените, добрите и лошите, те правят това, което си, и няма нищо лошо да плачеш понякога, защото си човек и ние не сме създадени да бъдем монотонни. Няма значение на колко години сме, важното е да пазим детския ентусиазъм в себе си и да мислим, че всичко е възможно. Дори това да полетим - така, както вярвахме, когато бяхме деца.
И така се губи в Бермудския триъгълник и най-лошото е, че не желае да се измъкне от него, защото се чувствал сигурно.
Не бива да се чувстваме тъжно, че годините отминават. Всеки рожден ден носи със себе си магията на щастието и вълшебствата на небесата. Рожденият ден е денят, когато всеки от нас е хубаво да се чувства специален и да вярва, че може да постигне всичко, защото е така. Можем да открием вселената в една-единствена точка, най-вече когато говорим за безкрая. Можем да предадем всичките си чувства в този специален ден. Всеки е артист, чийто талант е отношението му към хаоса и начина, по който описва нищото. Това изглежда противоречиво, но именно там се проявява истинският талант, който се изправя срещу противоречието и продължава да твори. Ако всичко беше разказано, нищо нямаше да има смисъл.
Нищото като начало на творението. Рождените дни като начало на вълшебствата.
