Всички можем да страдаме, но можем ли да бъдем щастливи? Не говоря за онова, показното щастие, което демонстрираме, за да прикрием тъгата си, нито за усмивките, които залепяме върху лицата си, за да изглеждаме силни и стабилни. Не става дума и за абстрактното щастие – онова „някой ден“ и „по принцип“, в което се вкопчваме само за да не потънем в житейската манджа от изстинали и невкусни емоции. Мисля си за кроткото щастие – онова тихото и спокойното, онзи мир със себе си, за който жадуваме, но който рядко задържаме. Можем ли наистина да се отърсим от програмираното в нас желание за още (любов, успех, пари, популярност, власт, блага) и от вкорененото ни чувство за недостатъчност, за повече?[[quote:1]]Съвременните ню ейдж теории за просперитет и самоусъвършенстване учат именно на това, но устремени да се впишем в новите канони не се ли изхвърляме в старанието си за щастливост, превръщайки се в лицемери спрямо самите себе си? Искрени ли сме, когато пишем с главни букви „АЗ СЪМ ЩАСТЛИВ(А)“ и искаме целият свят да е наясно с това? Верни ли сме на реалните си чувства и емоции, когато категорично заявяваме: „Супер съм. Какво да ми е?!“, а вътре в себе си, някъде около слънчевия сплит усещаме все по-доловима, пулсираща празнота?
Като че ли в епохата на стреса и несигурността, в която живеем, ставаме все по-обсебени от идеята да бъдем щастливи, превръщаме се в модерни иманяри – сякаш щастието е сандъче със съкровище и ние ровичкаме в себе си или във вече разкопани чужди ниви, за да го докопаме.
Искаме да притежаваме щастието, да го носим демонстративно на ръката си като златна гривна и с гордост да го показваме на всеки (който си заслужава). За нас то е символ на престиж и реализация, а неговата липса ни носи чувство за вина и за провал. Защото как така ще признаем, че не сме щастливи?! Това би означавало или че харесваме ролята на „депресирани хейтъри“, или че не се справяме добре със собствения си живот.[[quote:0]]В отминалите няколко седмици зададох въпроса „Щастлив(а) ли си?“ на свои познати. Видях нетърпение и трескавост в категоричния отговор „Да, много ясно!“ на повечето от тях. Имах чувството, че бързат да ми отговорят, за да не започна да задълбавам в темата. Останах с усещането, че за тях е важно да бъдат приемани като щастливи независимо от личната им истина, независимо, че моят въпрос провокираше у тях някакво неясно, вътрешно напрежение.
Щастието е покой и лекота – тогава, когато „ти е топло и не искаш нищо да се промени“*, но има и сезони на хлад и студ, тъмнина и застоялост, които не можем да игнорираме. Съществува цикличност, която нашата амбиция за щастливост няма заряда да промени. Дори да успеем да заблудим целия свят, няма как да излъжем фините си настройки, когато нещо в нас не е наред. Мъдро е, а и освобождаващо да признаем: „Днес не ми е ден, тревожа се, дразня се, уплашен(а) съм...“ без да се почувстваме пораженчески или непълноценни за живеене, без да мислим, че изглеждаме глупаво.[[more]]И когато приемем момента такъв, какъвто е, с цялата му липса на фанфари и конфети, можем кротко да се вгледаме в онова чувство – обратното на щастие, което е дошло да ни посети, да го припознаем, да поседнем до него, да го разберем и оправдаем, да приемем даровете му и да го изпратим в тишина. А то ще е разчистило сърцето, пренаредило ценностите и направило достатъчно място за новото щастие – онова, което с усмивка до уши тича към нас.
* Тери Пратчет
Повече от автора – на teodoraslavova.blogspot.com.
