Колкото пъти съм пробвала да организирам нещата, да ги строя, отделя и подредя в цветни кутийки и буркани с етикетчета като в красив кухненски шкаф, толкова те се смесват, губят значението, което са имали за мен, потъмнява блясъкът им. Няма какво да крия – същността ми в ядрото си е все същата още от онези далечни дни, в които заспивах с вълшебство в сърцето си, без да ме е страх, че родителите ми са на новогодишно тържество, унесена в светлинките на елфическите ми украшения за елха и мириса на гора. Хаотична, любителка на неочакването. Никога не съм обичала да изговарям на глас желанията си, затова пък очаквам от заобикалящите ме да знаят до най-дребната подробност какви са те. Ненавиждам в сезона на подаръците да ме питат и обожавам очакването на това какво ще се случи.[[more]]Разпознах тези признаци преди години у сина си, застанал пред една от малкото тогава открити сергии, без да помръдва, без да изговаря и дума – чакаше да му бъде взето това, което иска. Затова съм наясно, че когато изпитам разочарование, когато цветната хартия вече е скъсана и е видно какво е било увито с нея, причината е в мен. Въпреки разумните доводи обаче продължавам да вярвам, че най-хубавите неща са тези, които се случват спонтанно, че хората, които ме обичат, толкова добре ме познават, че няма начин да сбъркат. Те ще ме накарат да се усмихна в точния момент, ще избършат промъкналата се сълза, ще ме оставят сама, когато ми е нужно, ще тръгнат с мен на път, ще влязат в битка и ще пазят гърба ми, ще танцуват с мен и ще се заливат в смях.
Случайността, моят личен извор на вълшебства и радост...
