София Филм Фест: "Пазолини" на Ейбъл Ферара

София Филм Фест: "Пазолини" на Ейбъл Ферара

"Пазолини"

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Последният ден от живота на Пиер Паоло Пазолини – 2 ноември 1975 г. На пръв поглед най-обикновен ден – Пазолини монтира последния си филм, дава интервюта, преглежда пресата, обмисля книгата си, вечеря с приятели, обядва с майка си и най-добрата си приятелка, а късно вечерта отива при момчетата на гарата, откъдето не се връща никога.

Възвишеното и скандалното, смешното и жестокото са преплетени в делника му така, както са вплетени и в изкуството му. Уилям Дефо, който прилича доста на Пазолини, е едновременно плашещ и трогателен в мълчаливото си страдание на екрана – човек, чийто живот е непрекъсната, отчаяна борба срещу света и демоните вътре в самия него. Някои от кадрите във филма са особено въздействащи в този смисъл – как в разтворените вестници пред себе си Пазолини забелязва само мултиплицираните образи на жестокост и насилие, с които са пълни новините, или как, обикаляйки около гарата, във всяко случайно момче вижда отпечатан образа на своя еротичен идеал, подобен на ангелите на Караваджо.

Сцената със смъртта на Пазолини е излишно подробна и потискаща и оставя (поне у мен) тягостно впечатление. Известно е, че режисьорът е убит с изключителна жестокост и при обстоятелства, неизяснени и до днес. Във филма си Ейбъл Ферара отделя много време на тези кадри и на последващия кошмар в семейството и сред близките му. На фона на документалния сценарий – почти всички реплики във филма са взети от дневниците и интервютата на Пазолини, подобно вглеждане в края на твореца е ненужно. Просто демоните му са го отнесли там, където той никога не се е страхувал да стигне.

Ферара е специален гост тази година на София Филм Фест. Освен че ще получи наградата на Столична община за цялостен принос в киното, големият режисьор ще води и два майсторски класа в рамките на фестивала. Подробности вижте тук.

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...