Гледах този филм преди известно време, но просто нямах сили да пиша за него. След прожекцията аз и мъжът ми не можахме да спим от жал и ужас, а синът ни остана напълно спокоен – за него видяното бе абсолютна фантастика.
На снимката е осемгодишната Зин Ми, за която разказва историята в "Под слънцето" и която скоро ще встъпи в редиците на детския съюз на Северна Корея – еквивалент на някогашните пионерчета. По време на целия филм личицето на Зин Ми е точно такова – сериозно, съсредоточено и абсолютно недетско. И най-бегла следа от усмивка няма нито сред децата, нито сред облечените в скромни тъмни дрехи възрастни по улиците. Впрочем сцени на улицата има съвсем малко. [[quote:0]] Режисьорът Виталий Мански се договаря с властите на Северна Корея в продължение на години и получава разрешение да снима, при условие че следва сценарий, който му е даден предварително. Филмът му трябва да покаже идеалните хора в идеалната държава. По време на целия снимачен процес кадрите се предават на властите за одобрение, а втората скрита камера на оператора снима случващото се зад кадър – вездесъщите "режисьори" от Държавна сигурност, които подават реплики и напомнят строго, че трябва да се пляска по-силно, да се танцува по-патриотично и да се пее по-бодро. Мански не успява да заснеме реалната мизерия в държавата, за която всички сме чували, но дори само кадърът как гражданите с измъчени лица примирено бутат стария автобус на градския транспорт е достатъчен.
Всичко в този филм е лъжа – семейството на Зин Ми живее в абсолютно празен, чисто нов апартамент, очевидно даден им за снимките. Храната се носи готова, професионално аранжирана и по начина, по който родителите на момиченцето не ядат, за да има повече за детето, си личат хората, които гладуват. Сцените с хранене са сред най-страшните за мен. Зин Ми ходи на училище в огромна, чисто нова, очевидно неизползвана и неотоплявана сграда. Сред студената и снежна зима дечицата седяха спокойно по чиновете, докато снимачният екип признава, че е бил с шапки и ръкавици. [[more]] В края на филма Мински казва, че според него цялата история със семейното живеене е измислица – в страната на победилия социализъм децата вероятно живеят в училищата като в пансион, а родителите им живеят във фабриките.
А слънцето – слънцето са вождовете на Корея – мъртви и живи, образите им са навсякъде, плашещо огромни.
Няма нищо по-хубаво от това синът ми да смята, че е невъзможно да има такава страна. Но живеенето тихо, примирено и безнадеждно изобщо не е патент на Северна Корея, а манипулациите на политическата класа не са ни непознати, включително тези, които се опитват да пренапишат и миналото, и настоящето. Потресаващ филм, който трябва да бъде показан не на фестивал, а по телевизията преди изборите – в деня за размисъл.
