Изкуство

София Филм Фест: "Реквием за Г-жа Й."

Въпреки драматичния сюжет смехът в залата беше доста начесто.

София Филм Фест: "Реквием за Г-жа Й."

Реквиемът е музикално произведение, написано върху текста на заупокойната литургия в римокатолическата църква. Това е официалното обяснение, а неофициално изпълнението на реквием е изискан и формален начин да се отбележи нечия смърт. Тук, на Балканите, нямаме толкова изискани традиции. Тук при всеки повод просто се пие и пее – песни имаме всякакви, а добрите певци са високо ценени. [[more]] Госпожа Й. е добра певица, това непрекъснато й повтарят всички. Тя е хубава жена на средна възраст, вече повяхнала и с нездрав тен, съпругът й е починал, съкратили са я от работа, живее със свекърва си и двете си дъщери и по цял ден не прави нищо. Госпожа Й. е в депресия и е на път да прекрачи през ръба – да се самоубие. Само че тънките душевни вълнения на една изоставена жена и съпруга не вълнуват никого нито в дома й, а още по-малко извън него. Децата искат да ядат, къщата има нужда от почистване, държавните служби, дори и болниците, работят по незнайни закони, за които човекът е само дребна административна единица.

В началото на филма госпожа Й. излиза от очукан панелен блок, пред който от спрял камион зеле продават селяни, обути с гумени галоши върху вълнените чорапи. Веднага се запитах възможно ли е филмът да е сниман в България. Това усещане за абсолютна автентичност не ме напусна до самия край и въпреки драматичния сюжет смехът в залата беше доста начесто. Актрисата Миряна Каранович играе превъзходно ролята на жена, която до такава степен се е затворила в себе си, че светът достига до нея като през стъкло или дълбока вода – дори чисто визуално на моменти камерата се отдръпва от нея, пресъздавайки това чувство за пропадане в нищото.

Изглежда обаче, че депресията и желанието кротко да приключиш делата си и да сложиш край на земния си път са някаква форма на лукс. За да си го позволи, човек трябва да е спокойно изолиран, организиран и сам. Госпожа Й. не е нито едно от трите. Заобиколена от емоциите на семейството си – не обезателно положителни, но пък достатъчно ярки, и от абсурдите на административната машина, тя просто е принудена да поеме дълбоко дъх… и да запее.

Филмът завършва с една тъжна песен и една усмивка. Балкански реквием – за тази земя, където за всичко се пие и пее.