В заглавието на този филм има две правописни грешки. Нарочно. Режисьорът и сценарист Кристи Пую казва, че целта му е била да го питат защо е сбъркал името, а той да отговаря: "А защо пък не?".
Това е един удивителен, умен, страхотно сниман филм от автора на "Смъртта на господин Лазареску", смятан за най-видния представител на "новата вълна" в румънското кино. Абсурдът, заложен в заглавието, и традицията, започваща още от Йонеско, са развити във филма с пълна сила. Първо, това е една тричасова семейна сага, снимана почти изцяло в панелен апартамент, в който голямо семейство се събира на панихида на 40-ия ден след смъртта на бащата. Критиката интерпретира погледа на камерата върху случващото се именно като гледната точка на този отсъстващ баща върху членовете на семейството му. И имайки предвид родното поверие, че душата на мъртвите напуска дома след 40 дни, то подобна хипотеза е съвсем на място. Разбира се, Пую е вдъхновен от реални събития - от един помен в памет на собствения му баща. [[more]] На второ място, очаквано, това е толкова автентичен от наша гледна точка филм, че част от неговото очарование е именно в това колко всичко ни е до болка познато. Закъснението на попа и подреждането пред него на погачи, жито и вино със свещи, раздаването на чинии на съседите "за бог да прости", семейните разправии за миналото и "благата", които комунистите са донесли на румънците, завистта към съседната държава, в която живеят по-добре и имат по-добро образование (да, за България става въпрос!), лелята в истерия и чичото коцкар с мустачки, вечно ревящото бебе, братовчедът с конспиративните теории за падането на двете кули, пушенето в кухнята, огромната тенджера със зелеви сърми (които там се ядат с качамак) и над всичко това вездесъщата вдовица Нуша, която управлява с желязна ръка.
Няма как да се разкаже този филм. Той не е и направен, за да бъде разказван. Просто трябва да се види с всеки дребен, абсолютно очарователен детайл. В някакъв смисъл воайорски, в някакъв и библейски, този семеен портрет е като дълго гостуване в нечия роднинска къща, където ни е хем много любопитно, хем леко некомфортно на моменти.
Бях повече от изненадана да прочета, че руската критика е разказала за този филм като сниман все едно в руски апартаменти също с напълно разпознаваеми мотиви. Същото е и в Испания, а вероятно и на други места. Очевидно тази румънска история е и също толкова общочовешка. Нали точно по това си личи доброто кино.
