„Светлината, която не виждаме“ ми беше препоръчана от любим човек и когато нетърпеливо я зачетох между две други книги, не можах да я оставя до последната страница. Всичко, което бях чула за тази книга, се оказа вярно: прекрасно написана, трогателна и вълшебна история, където войната и чудесата са преплетени в магическа нишка, която се увива около читателя и го държи запленен дума след дума.
Книга за Втората световна война, написана от американски автор, е интересен феномен. Макар и да участват пряко с армейски части във финалната фаза на войната, американците на практика са откъснати от фронта и твърде далеч от пораженията върху цивилния живот, от които Европа се лекува и до днес. Затова от Антъни Доер не може да се очаква историческа автентичност или лично съотнасяне с разказаната история – тя е абстрактна, хиперболизирана и пълна с клишета. От друга страна именно това е литературата – пределно близък до сърцето начин да се разказват истории, които колкото и да звучат познато, винаги могат да ни очароват и да ни променят, когато са толкова красиви.
Оригиналното заглавие на книгата е „All The Light We Cannot See“, което в буквален превод е „Цялата светлина, която не виждаме“ – защото в тази книга, разказваща за едно сляпо момиче, всъщност има много, много светлини. Светлина излъчва безценният диамант „Лумналото море“, който всички в книгата търсят; блести океанът около Сен Мало – градчето, в което се развива действието; светлината се разлива над Париж в спомените на сляпата Мари Лор, както имат свои цветове и сияние хората и пейзажите в нейния живот. Всички тези светлини се сливат в една, която ще огрее пътя й и ще я доведе – в спокойната й старост през 2014 година – в един парижки парк с малкия й внук до нея.[[more]]Щастлив финал на една история, пълна със странни и невероятно обаятелни герои. Сляпата Мари Лор, която със своята доброта и буден ум променя живота на близките си. Баща й, който я отглежда сам и я учи да не се страхува от света и да открива само светлата му страна. Чичо й Етиен, живеещ в мрака на своите кошмари, откъдето само Мари Лор може да го изведе. Малкият сирак Вернер Пфениг, гениален математик и конструктор, който може да сглоби радио буквално от нищо и да поправи всичко счупено на света. Смелата прислужница мадам Малек, която може да прави омлет от всичко, организира бабите на борба срещу окупатора и си представя рая като поле с диви цветя. Великанът Франц Фолкхаймер, влюбен в класическата музика, мълчалив и верен на приятеля си до глупост. И нежният Фредерик, който разпознава всички видове птици само по звука и става жертва на своята различност, за да изчезне в спиралата на лудостта си завинаги... И още, и още – книгата е пълна с уникални хора и случки, преплетени помежду си и свързани от един глас по радиото и историята на Капитан Немо.
Ще завърша с Мари Лор, седнала в своя парижки парк: „Всеки час, мисли тя, някой, който носи спомена за войната в себе си, си отива от този свят. Ще възкръснем в тревата. В цветята. В песните.“
И в книгите. Като тази.
