Изкуство

Тилда, Рейф, Диор и Пантелейра

Филм за лудостта и умението да я съхраним и да остареем с нея.

Тилда, Рейф, Диор и Пантелейра

За мен историята във филма "Голямото плискане" не е нито за желанието, нито за ревността, а по-скоро за лудостта и умението да я съхраним и да остареем с нея – с огромната, заразителна и шумна лудост на нашата младост. Стига да сме имали късмета да се родим луди. [[more]] С риск сериозните киномани да ми се подиграват с години, честно си признавам, започнах да гледам филма "Голямото плискане" основно заради костюмите на Тилда Суинтън, изработени лично от Раф Симънс в "Диор". Още първата рокля-риза, с която Мариан Лейн (героинята на Тилда) отива на плажа, ме убеди да продължа да гледам. И това беше дори преди да се появи Рейф Файнс, който прави всяко мигане пред екрана почти престъпление. Признавам си, че гледах неговия танц на Emotional Rescue на Rolling Stones четири пъти един след друг.

Мариан Лейн и героят на Файнс – Хари, са звезди в музикалната индустрия – тя е рок певица, той е продуцент. Върховите моменти в тяхната работа и любовта им са съвпаднали с най-бляскавите години на рока – огромни стадиони с екзалтирана публика, луди партита, наркотици. Това е по-скоро загатнато във филма, но е ясно, че никой от двамата не го е забравил. И докато Мариан е предпочела да остарее кротко с новия си приятел Пол – безличен и добродушен (страхотно подходящият за ролята Матиас Шьонертс), то Хари си е все същият – неукротим.

Никога не съм имала съмнения, че Рейф Файнс е гениален актьор, и тук пак го установих с удоволствие. Хари все още е хиперактивен, популярен и живеещ на бързи обороти, но в живота му липсва нещо. Липсва Мариан. Техният дует във филма е изключителен! И тук трябва да отбележа, че дрехите на Тилда са нещо като третият участник – във всяка сцена цветовете и формите на костюмите й са така подбрани и замислени, че да казват достатъчно много. Защото иначе тя мълчи. Във филма Мариан не може да говори заради операция на гласните струни. И очевидно Тилда е единствената актриса на света, която би могла да изиграе подобна роля – чувствена, монументална, страдаща – без и едничка дума. Отделно споменаване заслужава и слънчевият остров Пантелейра, където се развива действието.

Последният, но не по важност, участник в историята е дъщерята на Хари Пенелопе (Дакота Джонсън), която на фона на възрастните около нея, пълни с идеи, чувства и желания, е отблъскващо дистанцирана и сякаш най-стара по душа.

Малко дълъг беше пътят ми към този филм, но стигнах до него навреме. Очарована съм.