Пиша го от личен опит. Доста субективен, вярно, но все пак сверен с някои други подобни връзки. Едно от нещата, изтощаващи дългите връзки, са клишетата, с които партньорите свикват да живеят. Те са от всякакъв вид, но най-опасните и най-скритите за мен са клишетата за личността на другия, за неговото развитие в годините и за промените, които са настъпили. Ние регистрираме много от промените на повърхността като смяната на цвета на косата, килограмите, бръчките, колко сме се изнервили или колко сме се успокоили, но пропускаме да забележим промените у другия, които са довели до нещо хубаво за цялото семейство и които са снели част от ежедневното напрежение за всички в тази малка общност. [[quote:0]] Когато се познаваш и живееш с някого от времето на вашето току-що съзряло пълнолетие, свикваш да възприемаш Другия в светлината на това време. Когато шофирах първата си кола малко след 18, страшно се палех от невъзпитана несправедливост по пътищата. Особено с незабележимия размер на моя автомобил, държах да си кажа, каквото имам за казване всеки път, когато някой ме засечеше. Кипвах от гняв в градската джунгла в годините на много тъмните стъкла и шофьори с глави с размер на страничен прозорец. Опасно начинание, но някак съм имала късмета да ми се размине. Оттогава смених както размера на колата, така и нагласата към „първите по светофарите“. Като ми замига някой, отбивам и давам път. Това, разбира се, се случи след появата на първото ми дете. Но години след това съпругът ми продължаваше с влудяващата реплика: „И сега внимавай как караш, че като подпалиш фитила...“
Друго такова клише е „И да не вземеш да спасяваш света”. Преди време, ако приятел или познат беше в беда, аз се втурвах да помагам с каквото мога. Най-често това рефлектираше с липса на време за Нас, натоварени разговори и недоволство. В годините нещата се промениха. И заради умората да си постоянно на разположение, и заради невъзможността, но и заради желанието това време да го запазиш за Вас. Но клишето все още се прокрадва от време на време.
Сигурно и той ще даде примери за моите клишета към него. Аз самата подозирам за някои от тях. Но по-важното е, че клишетата са много обидни особено когато Другият полага усилия. От една страна, те показват, че усилията не се забелязват, а, от друга, водят връзката към гибелна инерция.
Много по-разпространено е мнението, че сексът с един и същи човек така омръзва, че често това е основният убиец на дългите връзки. Аз съм на мнение, че, ако се чувстваш уютно и харесваш тези тела, тяхната топлина, познатата миризма – независимо от колко години са заедно – това не би било така пагубно, както животът в остарели и нереални аз-ове. [[more]] Има и друг вид клишета. Те не са застинали спомени за миналото Аз, а са реални, но неправилни роли. Много често казвам, че аз имам две деца. Две, които съм родила и отглеждам. Напомням си го сама на себе си, защото много се страхувам от ролята на майка-на-съпруга ми. Мнозина попадат в този трап бавно, но с постоянство и, когато го осъзнаят, вече е твърде късно. Бам. Един изстрел и – “непреодолими различия в характера”.
За разлика от изневярата например – друг убиец на която и да е връзка, не само на дългата, където трябва да вземеш съзнателно решение дали да продължиш или не, дали ще можеш да простиш или не, клишетата не ти се случват изведнъж. Затова и са така задушаващи и няма какво толкова да решаваш.
Те са плевели в градината, за която уж толкова се грижиш, а не виждаш как изникват изведнъж.
