Когато се влюбим, се посвещаваме изцяло. Отдаваме съня си, подаряваме мислите си, поднасяме чувствата си като на табла – красиво подредени и леко разсъблечени, за да са „по-вкусни“. Дори, когато се правим на ледени кралици, елфи воини или мълчим като партизани пред разстрел, ние вече сме победени от любовта – онази младата и напористата, алчната и нетърпеливата, наивната и глуповатата.
И точно в този момент спираме да сме себе си, просто изчезваме, няма ни. На наше място се появяват хищни изкусителки, сладки „лолитки“, хладни амазонки или и трите взети заедно, в корема пърхат пеперуди, в главата се пречкат хаотични фантазии, разумът е „сритан в ъгъла“, а ние му шъткаме злобно всеки път, когато каже „Ама...“.
Защо често се изгубваме, когато обичаме?
Хобитата ни стоят изоставени и забравени в някой ъгъл, вършим си работата между Фейсбук съобщенията с любовния субект, прекарваме часове в съзерцание на точка на стената (не, че я виждаме изобщо) и после се преструваме на притеснени, че денят е пропилян и не сме свършили нищо. Забравяме собствения си смисъл и се изживяваме като героини от любовен сериал. Четем... четем ли изобщо нещо друго освен зодиакалната ни съвместимост с въпросния?!
Отдавна се чудя къде изчезват приятелките ми, когато се влюбят, кои са тези непознати създания, които с часове ми разказват „той“ какво е казал днес, какво е ял и какви „убийствени“ дънки е носил? Къде изчезвам аз и коя е тази в леглото ми, която сутрин първо забива нос в телефона, за да види дали „онзи“ не е споделил някоя „гениална“ мисъл в 4 часа сутринта.
И макар че сладостта на любовния розов захарен памук започва да нагарча, ние продължаваме да се отдаваме: „Да, скъпи, добре, скъпи, както кажеш.“
„Искаш да се качиш на главата ми и да се наместиш удобно? Разбира се, даже гнездо ще ти свия там. Нищо, че на мен гнездо на главата не ми отива и ме кара да се чувствам нелепо!“
Това, съзнателно или не, се случва с голям брой жени, със самата мен, когато пеперудите се настанят в корема ми. Питам се защо много от нас в стремежа си да се превърнат в съвършени половинки, престават да бъдат единици, а някои дори се трансформират до неузнаваемост и се превръщат в нули. Защо често се изгубваме, когато обичаме? Къде отиват амбициите ни, мечтите ни встрани от любовни планове, стремежите, свързани с нас самите, смелостта да сме индивидуалности? Защо се отказваме от всичко това?
Познавам два типа обвързани жени. Едните стават още пò себе си. Постигат целите си, поставят си нови по-високи, израстват, вършат хиляди неща едновременно и това не им пречи, не ги натоварва, не ги изтощава. Техните очи блестят, от тях се излъчва удовлетвореност, сигурност, спокойствие, чисто щастие. Чувството за принадлежност им дава криле, „мой“ и „моя“ е свобода, а не ограда.
При втория тип обвързани жени се усещат
непознати допреди нервност, припряност и несигурност. Те забравят миналото си, отказват се или се срамуват от него, неглижират се – вида си, идеите си, личните си интереси. Техните мечти са смъртоносно ранени, личните им цели се мумифицират. Вече нямат време за нищо „извън“, игнорират приятелите си, непрестанно са в трескава надпревара със себе си, за да докажат, че могат да бъдат „половинка“, да „играят“ „сериозната“ игра. У тези момичета има тревога и някаква новородена назидателност и упрек към света, който продължава да мечтае и да „тича“ след идеалите си.
Познавам и два типа обвързани мъже – мъжете с първия и мъжете с втория тип жени. Разликата между тях е голяма, но може да бъде онагледена само с няколко глагола: едните уважават и подкрепят, а другите изискват и притежават, едните преоткриват и се наслаждават на своите момичета всеки ден, а другите ги приемат за част от интериора.
Хващаме се в капана на отдадеността с грешната презумпция, че колкото повече се посветим на мъжа, отказвайки се от себе си, толкова повече любов и благодарност ще получим в замяна.
Адекватното мъжко отношение към нас е правопропорционално на себеуважението и самообичта ни. Ние сами, като гладни мишлета, се хващаме в капана на отдадеността с грешната презумпция, че колкото повече се посветим на мъжа, отказвайки се от себе си, толкова повече любов и благодарност ще получим в замяна. Благодарност – може би, но истината е, че свестните мъже ценят, съобразяват се, зачитат и най-важното: подкрепят жени със собствени амбиции, копнежи и стремежи (макар да не го афишират). Даже, ако хукнем да катерим Килиманджаро, те ще ни чакат и ще попитат „Успя ли?“.
Тези, които ни обичат, обичат и мечтите ни дори да не ги разбират, и когато се затичаме да скочим, вместо да измърморят „Глупости!“ и да ни побутнат към кухнята, за да им сготвим вечеря, с вяра в нас и с любов ще ни ушият парашут (за всеки случай).
Повече от автора: teodoraslavova.blogspot.com
