Лица

Вера Гоцева: Снимането е като дишането

Смели момичета е новата ни рубрика, в която ще ви запознаваме с жените, дръзнали да напуснат зоната на комфорта, за да следват мечтите си

Познавам Вера Гоцева от интернет пространството, където нейните фотографии лесно намират път към очите и сърцата. Следвам и нейния профил и в Инстаграм, радвам се на всяка хубава снимка, която тя споделя с нас и следя с интерес фото-уикендите, които тя организира, с надеждата някой ден да се включа и аз. Иначе Вера, или Ломовера, както е известна, е фотограф и журналист с над 15 години опит. Работила е в Капитал LIGHT, била е главен редактор на списание „Фотомания“. Работила е по различни проекти в дигиналната сфера. Зад гърба си има вече пет изложби, едната от които е в рамките на Барселона дизайн уийк през 2014-а. Фотографии на Вера са публикувани в Huffington Post, Der Spiegel, Granta, Дневник, Капитал и много други издания. Можете да откриете Вера на сайта й, във Facebook и в Instagram.

Коя е Вера Гоцева тук и сега?

Вера Гоцева тук и сега пие второ кафе и отговаря на въпроси. След дълъг журналистически и фотографски път, в началото на 2016 г. взех окончателно решение да се отдам на собствени проекти и въпреки трудностите няма ден, в който да не си благодаря за това. Няма и ден, в който да не благодаря и на човека до себе си, който вярва безрезервно в мен. Започнах да пиша и снимам на свободна практика, пълна съм с идеи за проекти и ги изпълнявам един по един. Разбира се, не мога да пропусна и това, че от девет месеца водя първите и единствени по рода си курсове по смартфон фотография на път – красива смесица от фотография, road trip и смислено общуване с различни хора. Влюбена съм в тези преживявания.

С какво новото ти издание е по-добро от предишното? [[quote:4]] С всеки изминал ден се взимам по-малко на сериозно и това е голямата разлика отпреди години, когато много държах на някакъв обществено видим успех. По някакъв начин фактът, че работя сама, допринесе да се изчистя от егото и онази състезателна амбиция, която работата в корпорация подклажда у всеки. Има и нещо друго. Наскоро водих лекция по travel photography в НБУ и накрая ме помолиха за насоки и съвети. Единственото, което им отговорих, бе, че, колкото по-често си задават въпроса "Защо снимам?", толкова по-добре. В последната година знам във всеки един момент защо се занимавам с фотография и защо водя смартфон курсовете.

Как се случи срещата ти с фотографията, ти ли я откри или тя – теб?

Историята ми с фотографията е много дълга. Първо я открих аз, когато за първи път пипнах камера като дете. Бях на три години и взех фотоапарата на баща ми – Certo. Това е малка 35 мм лентова камера. Освен нея вкъщи имаше и една Смена 8, баща ми снимаше и с двете. Разбира се, този първи досег с фотографията бе много интуитивен. Харесваше ми да докосвам фотоапаратите, без да разбирам какво се прави с тях. По-късно в гимназията снимах с Praktika и Zenit, но около 20-те си години се отдадох много повече на думите, отколкото на образите. Започнах да се занимавам с танцова критика, а после се отдадох на журналистиката. Не че в тези години не снимах, но търсенията ми бяха другаде.

Завръщането ми към фотографията бе преди десет години, когато, получавайки за подарък едно Lomo Fisheye, се запалих страшно много по снимането с т.нар. камери-играчки – фотоапарати без или с почти никакви настройки. Тогава, на свой ред, тя ме откри. Започнах да снимам предимно с Ломо ЛК-А, а после плавно преминах от 35 мм лента към 120 мм, от камери-играчки към съвсем професионални. Обръщайки поглед назад към тези десет години, виждам, че съм снимала с какво ли не – от фотоапарати за 30 лв. до такива за 30 хил. лв. – всичко това, за да изградя себе си и своя стил. [[quote:5]] Преди няколко години направих първата си изложба, последваха още четири, една от които в Барселона. Някъде в този период ме поканиха да стана главен редактор на списание "Фотомания", което бе интересен опит за опознаване на фотографията от други две страни – на общността и на пазара. Историята ми с фотографията продължава и днес, а връзката ни е по-силна от всякога.

Любимият ти стил преди бе ломографията, а днес те си лицето на смартфон фотографията в България. Как се стигна до тази трансформация?

Това е един естествено извървян път, който никога не спира. Вярвам, че, за да бъдеш наистина креативен, не трябва да имаш предразсъдъци, нито да си поставяш ограничения. По-горе разказах как започнах с лентовите апарати, преминах през различни дигитални и днес съм се съсредоточила в смартфон фотографията. Снимам непрекъснато с телефона си и водя курсове. За мен смартфон фотографията е най-доброто средство за превеждане на реалността. Наскоро ми казаха, че за една година съм променила възгледа към този тип снимане. Това донякъде е така и ме радва, защото винаги съм била на мнение, че фотографията трябва да става все по-достъпна. Тук много хора биха възразили, както се и случва, но това е така само защото се страхуват, че, колкото повече снимащи има, толкова повече и конкуренция ще има. Мен не ме е страх от това, а напротив. Ако повече хора гледат на света около себе си през камерата на телефона, повече и ще преоткрият средата по един по-красив и смислен начин.


Ти си основател на Lomovera, каква е идеята зад това начинание? Как стигна до него?

Lomovera се казваше първият ми блог отпреди 10 години, изцяло посветен на фотография с камери-играчки. Постепенно името се превърна в марка, която се настани трайно във фотографската общност не само тук, но и навън, доколкото от компанията Lomography започнаха да следят работата ми. Така Lomovera заживя собствен живот. Забавното е, че допреди две-три години все още имаше хора, които не свързваха журналистa Вера Гоцева с фотографa Ломовера, после и това се промени. Сега двете ми лица са неизменно свързани, защото, както неведнъж съм казвала, определям себе си като визуален разказвач на истории. Тази хомогенна смес от журналистика и фотография е Вера Гоцева – Ломовера днес.

Какви хора посещават твоите курсове и фотоуикенди? Трудно ли е за тях? А за теб? [[quote:0]] Най-хубавото на фотоуикендите са хората, които се записват за тях. Те са всеки път различни и ми е трудно да ги обобщя по някакъв начин, но, ако потърся паралел, бих казала, че това са хора без предразсъдъци, които имат желание да излизат извън комфортната си зона. Те всички обичат да пътуват, откриват нови неща за себе си по време на фотоуикендите, заразяват се с любов към местата в България и използват смартфон фотографията като средство да преоткрият и природата, и себе си. Курсовете ми са за лимитиран брой хора – 4 или 5, и много често колеги ме питат защо не разширя групите. Отговорът е много прост – не вярвам, че някой може да отдели нужното внимание на повече участници, без да пропусне нещо. Предпочитам малките групи, интимното преживяване с тях и общите ни задачи. Фотоуикендите се провеждат на различни места и никога не са едни и същи, защото са уникални преживявания, съобразени с хората. Освен това не приключват с връщането в София, а са само начало на нови приятелства и това е прекрасно.

Ти си изключително популярна в Instagram, как успя да стигнеш до толкова много хора?

Не съм търсила популярността си в Instagram преднамерено. Хората просто си дойдоха и продължават да идват. Някои ме познават от преди, но повечето са съвсем нови. Истински, живи хора, с които имаме комуникация я в коментари, я на лични. Уточнявам това, защото т.нар. followers в Instagram са и голям бизнес. Много хора си купуват последователи само и само за да ги забележи някоя компания и да им възложи задача с идеята, че ще стигне до "еди-колко-си човека", а после изпълнението обикновено е пълен провал. Но е факт, че това го има. Има го и другото, а именно използването на платформата за чисто фотографски цели. За мен Instagram е идеален канал за споделяне на визуални истории. Това обичам да правя и комуникирането ми носи удоволствие. Снимките ми от различни места на България заразяват хората и ги карат да пътуват повече. Това ми е най-голямото признание. [[quote:1]] Какво е мнението ти за масовия вкус по отношение на фотографията?

Много съм внимателна към обобщения от този сорт. Лично аз не знам какво означава "масов вкус". Ако това са селфитата – на мен не ми пречат; ако са непосредствени снимки на храна – също не ми пречат. Има място за всичко, а вкусът се изгражда. През годините съм се убедила, че, ако една снимка е силна, тя въздейства на всеки. Хората имат нужда от визуални послания, които резонират и развиват добрите черти у тях, и от нас, фотографите, зависи да им ги поднесем.


Във времена, в които всеки е фотограф, имат ли място професионалистите и къде е то? [[quote:2]] Твърдението, че днес всеки е фотограф, идва само от медиите. По-точно е да се каже, че днес почти всеки снима, което е много различно. Лично аз се радвам, че хората използват я телефона си, я фотоапарат, за да запечатват живота си. Този ежеминутен снимкопоток не е фотография, а красиво визуално общуване. Ролята на професионалните фотографи е съвсем различна. Обикновено те или работят по проекти, на които се отдават за по няколко месеца/години, или имат съвсем конкретни комерсиални поръчки към различни компании. Снимкопотокът няма да измести фотографията, нито фотографията може да замени удоволствието от това просто да си снимаш живота. Двете съществуват едновременно и понякога се преплитат, но не мисля, че си пречат.

Кое е най-трудното в твоята професия?

Аз обичам фотографията. Обичам фотоуикендите по смартфон фотография, обичам да водя лекции по фотография, обичам да снимам. Когато обичаш, трудностите са част от път, който те извежда на по-добро място. В този смисъл ми е много сложно да отговоря на въпроса. Все пак обективно погледнато, най-голямата трудност понякога е хората да разберат, че фотографията е работа и като всяка работа струва пари. В България няма никакъв регламентиран пазар на фотографски услуги – една снимка може да струва 10 лв., 100 лв. и 1000 лв. в зависимост от това кой я прави, кой къде си слага комисионните по пътя и на кого се продава. Самите снимащи рядко споделят знания по темата и мога да преброя на пръстите на едната си ръка онези, с които си казваме директно нещата. Това води до ситуация, в която фотографският труд се обезценява до степен хората да са склонни да се продадат на безценица или обратното – наемат се тези, които се предлагат за жълти стотинки, без значение от резултата. Но това си е пазар и като всеки пазар си има своите установени правила, ще отнеме много време да се променят.

[[quote:3]]

А най-хубавото?

Тук ми е още по-трудно да отговоря, защото има милион хубави неща. Нека кажа така – за мен снимането е действие, естествено като дишането, и не бих могла да живея без него. И както ме радва всяка глътка свеж въздух, така ме радва и всеки кадър, всяка нова локация и всеки човек, когото заразявам да снима.

Ако живееше на Запад, какво щеше да бъде различно?

Не обичам пожелателното мислене, а подобни въпроси водят към него. :) Живея в България и, колкото и трудно да се случват нещата понякога, тук ми харесва.

Какво смяташ да направиш през новата година?

Смятам да снимам още повече на още повече различни места. През април ще правя изложба, за която тепърва ще говоря. Ще се появят и нови проекти. Смятам да се смея много, включително над собствените си планове. И да продължа с фотоуикендите по смартфон фотография, обикаляйки България надлъж и нашир. Пътят е най-добрият учител.