„Малкото китайче Фънг Шуи работи в китайска фабрика за европейски плодове, при продукцията на грозде. Вмъква семенца в меката част и я облича в люспа, по 32 часа на денонощие. Фънг Шуи не смее да си помисли за почивка, защото за неговото място чакат още 15 милиона други, също като него четири годишни китайчета…"
И така нататък, цялата пиеса е пълна с абсурдни истории, на които от една страна се смях със сълзи, а само секунди след това осъзнах, че ми се иска да избухна в сълзи.
Главните героини са три жени (Елена Телбис, Вяра Табакова, Снежина Петрова), три поколения в едно семейство, което живее в мазе, бабата е парализирана, дъщерята работи в склада на голям хипермаркет и изхранва семейството с храни с изтекъл срок на годност, а внучката запълва дните с измислени истории. Склерозиралата баба, отчаяната дъщеря и детето с безкрайно въображение са единствените нормални хора в пиесата, а мазето с мухъл – единственият дом. Останалата част от Варшава, Полша и света е обзета от съвсем реално и огромно недоволство – от себе си, съдбата, родината, заплатата, семейството, улицата, блока… на този фон трите жени са симпатични, разбираеми и разумни.[[more]]Паралелите с българската реалност са поразителни, направо плашещи. Рядко си даваме сметка, че някъде там има хора, много хора, които също искат да са се родили другаде, които не харесват живота си, но не полагат усилия да го променят, защото харесват себе си. Живеещи в държава с велика история и срамно настояще, пристрастени към лошите новини и чуждите нещастия.
Текстът на полската авторка Дорота Масловска е абсурден, смешен и динамичен, точно такива са и всички актьори. Леонид Йовчев за пореден път показва почти свръхестественото си умение да демонстрира идеи чрез тялото и движенията повече, отколкото с думи. Партнират му всеотдайно Радена Вълканова, Дамян Тенев, Карла Рахал, Теодора Духовникова и Илиана Коджабашева. На камерната сцена на театъра има цял един свят и той не оставя никой от публиката равнодушен.
Отлично представление, мъдро и нетипично за родната сцена, на която думите и емоциите обикновено се поднасят в прекалено достъпен вид. „Всичко ни е наред“ провокира зрителите и то не само със слово. Режисьорката Десислава Шпатова за пореден път доказва, че не се страхува от експерименти. Този е от най-добрите.
