Най-личната книга на Бакман и затова трогателна и вълнуваща, макар и събрана в малко страници, допълнени от илюстрациите на художника Дамян Дамянов.
Макар че никъде в поясненията към книгата не е разказан поводът за написването й, просто е невъзможно да не се види колко много писателят е ангажиран с героите си и че говори лично за себе си.
Един дядо, вече много стар, седи на пейка в парка. До него е внукът му, чиито крачета още не достигат земята, но вече знае числото пи до стотния знак след запетаята. Дядото и внукът обичат числа. Математиката е тяхната наука, а тя може да обясни цялата вселена. Затова дядото и внукът обичат и вселената, а космосът е техният дом. Синът на дядото и съответно татко на момчето обича думите и мрази числата. Изглежда това е самият Бакман – в крайна сметка мъж, който е написал "Човек на име Уве", просто не може да няма изключителен баща. [[more]] В началото на книгата авторът обяснява, че е започнал текста като личен дневник, с който се опитва да се сбогува с баща си, постепенно изпадащ в мрака на забравата – дали е Алцхаймер или деменция, няма значение, просто едно място, където никой от любимите му хора вече не може да го стигне. И както всички се надяваме в такива случаи, така и Бакман си измисля едно тайно място някъде вътре в спомените на дядото, където живеят обичта към покойната му съпруга и всички парченца щастие от целия му живот. Защото няма нищо по-трудно от това да се сбогуваме с някого, докато той е още тук.
Малко наивна и с познатите мотиви за голямата любов, съпътстваща ни в живота, и симпатичните ексцентрици, описани в "Баба праща поздрави и се извинява" и "Брит-Мари беше тук", Бакман отново предлага една типично своя книжка за размисъл и въздишки.
