Дълго време не смеех да прочета „Хари Потър и прокълнатото дете“. Страхувах се как някой друг освен Роулинг би дописал една от най-любимите ми истории от тийнейджърските години. Наистина покровителстван от писателката, но все пак някой друг. За тези, които не знаят, „Хари Потър и прокълнатото дете“ не е реално продължение на историята, а сценарий за театрална постановка, написан от Джак Торн по идеи на Дж. К. Роулинг, Джон Тифани и Джак Торн.
Реших се най-вече заради формата. Все пак по-лесно бих приела пиеса за Хари, Рон и Хърмаяни, без да имам огромни очаквания за стила на автора. Защото, който и да се беше опитал да пише продължение на историята в същата форма като Роулинг, най-вероятно би се провалил. [[quote:0]] Не знам дали защото подходих с много занижени очаквания, но книгата ме погълна и я прочетох за ден, тоест за нощ. Не можех да се откъсна от света на магията. Той беше едновременно толкова различен и в същото време толкова напомнящ на този на Роулинг. „Хари Потър и прокълнатото дете“ се оказа истински „времевърт“, който ме върна в миналото. Почувствах се както преди години, когато по цели нощи стоях в тъмното почти заспиваща да дочитам по „още малко“ от книгите за Потър. Истината е, че никога не съм била почитател на фенфикшъните, но ако тази книга може да мине за такъв тип произведение, то определено е един от най-добрите фенфикшъни, които съм чела.
Историята има всичко необходимо – страховити тайни, неочаквани обрати, изтънчен хумор и най-вече любимите ни герои. Тяхното завръщане е празник за всеки от нас, който дори днес, двайсет години по-късно, отново е същото онова запленено от историята дете, което очаква своето писмо за прием в Хогуортс. „Хари Потър и прокълнатото дете“ доказва, че магията, която Роулинг създаде, е още жива.
Разбира се, има и доза носталгично разочарование да видиш онзи безстрашен Хари Потър като 37-годишен мъж, малко отегчен от живота и неспособен да се справи с отношенията със собствения си син. Онзи, който не се страхуваше дори от „Този, който не бива да се назовава“, но притесняващ се от острите реплики на детето си. (От друга страна, успокоително е – щом дори Хари Потър понякога се проваля като родител, то тогава и ние няма да се чувстваме толкова виновни за собствените си неуспехи.) [[more]] Лично аз имам задръжки защо той работи в Министерството на магията, по-скоро си го представях като директор на Хогуортс… Но предполагам, че всички фенове имат своята собствена интерпретация за бъдещето на любимия си герой.
Успокоително е също, че Рон е почти същият – вечно се тъпче и пуска култови реплики. Не бива да забравяме, че все пак това е пиеса, и предполагам, че удоволствието да гледаш тази история на сцена, ще е дори по-голямо от това да я прочетеш. Но има нещо, което Роулинг завеща на всичките си фенове, и то е огромно въображение, така че тази пиеса напълно си заслужава дори само да се прочете.
Завършвам с един прекрасен цитат от нея:
Дъмбълдор: Хари, никога няма идеален отговор в този объркан емоционален свят. Съвършенството е непостижимо за хората, непостижимо е и за магьосниците. Във всеки светъл момент на щастие има и капчица горчивина: мисълта, че отново ще изпитаме болка. Бъди искрен с онези, които обичаш, показвай болката си. Да страдаш, е също толкова човешко, колкото да дишаш.
