Неделен книжен клуб

За нелепо разрушените светове

Прочетох "Чернобилска молитва" на белоруската авторка Светлана Алексиевич в един "многозначителен" отрязък от време...

За нелепо разрушените светове

Прочетох "Чернобилска молитва" на белоруската авторка Светлана Алексиевич основно в тролея в един отрязък от време, който бих нарекла "многозначителен" - 32 години от аварията в атомната електроцентрала и вдигането на мораториума за строеж на централата в Белене.

Книгата на Алексиевич е сборник от изповеди, спомени и разкази на различни хора десет години след катастрофата. Близки на загиналите в страшни страдания пожарникари и ликвидатори, оцелели военни, участвали в прочистването на заразената територия, някой друг по-дребен местен бивш партиен функционер, заразени и болни дечица, евакуирани или завърнали се жители, самозаселили се бегълци от войната в Чечня, журналисти, учени, опозиционни лидери... Разнороден хор от гласове, чиято преобладаваща мелодия е на неподготвеност и покъртително незнание.

Като изключим един-двамата учени, работещи в института по физика, всички останали звучат меко казано така, сякаш не са отваряли учебник и наистина са в детската градина. Като съчетание между "детска градина и затвор" в една от малкото разумно звучащи изповеди е определен съветският социализъм. И този наивитет, приучена безпомощност, фатализъм и вяра в "чудото" на обикновените хора, този безотговорен героизъм е причината тази книга да ме гневи ужасно.

Защото онези, които са по върховете, дали в управлението на държавата или на военните, общо взето мислят и действат по един и същи начин навсякъде, разликите определяме ние, така наречените граждани. Ако се държим като дечица, изпълняващи всички нелепи изисквания, като ни овикат, вярващи на всички приказки, радващи се на "наградите", получени за послушанието, вършим престъпление спрямо единствената според мен истинска наша цел като хора: да опазим света си от разрушение.