Разходките лятно време по улиците на София са едно от нещата, които обичам дори повече от това да съм някъде на почивка в провинцията. Вероятно това е останало още от детството ми, когато оставах без връстници, с които да споделям времето си и запълвах летните дни с четене и дълги безцелни обикаляния из околните на дома ми места. [[quote:0]] Има нещо магично, лениво носталгично, една нежна крехка мимолетност като красива пеперуда с избелели шарки на крилата си, готова да предаде полета и да се остави на милостта на неизбежността. Но все още тук, все още прелитаща на кратки разстояния. Моментът, в който сякаш градът е на твое разположение - очаква те, без да бърза за никъде, поставяйки върху масата си поочуканите сервизи на бившето си великолепие.
Можеш да отвориш книга в парка или на пейка пред дома, да седнеш на стол, изнесен на тротоара пред кафенето, да кривнеш в първата изпречила се пред теб пряка и да се вмъкнеш в чужд двор, откъсвайки плод. Заглеждаш се по вратите, останали от времето, когато хората живееха в къщи, търсиш сянката на все още неотсечените дървета и чуваш как софийските врабчета споделят колко малко места са останали, където могат да се събират. [[more]] Попадаш на изоставени табели и си представяш какъв е бил вкусът на хляба, изпичан във фурната, чиито прозорци са налепени с обява за продажба. Намираш тук-там, кретащи, подпирани от махленска солидарност, малки магазинчета, в които към продавачите се обръщат с "бай" и "лельо". Случва се дори да намериш обновена, подредена и отворена сграда, мръзнеща безнадежно през зимата, празна, ронеща керемиди и мазилка.
Ала сякаш повече са затворените врати, тези с некролозите, светове, към които път вече няма. Тези врати ден след ден са измествани от гладката безличност на съвремеността, която се отваря автоматично посредством модерна технология, гълтаща дворовете, нахапваща тротоарите и заменяща дърветата с ролетни гаражни порти. Новите уж лъскави и улавящи слънцето стъклени сгради, високите бетонни блокове, притиснати един в друг, гризат от небето и лишават от улици котките. Сякаш самото лято изтънява, губи градските си багри, вкуса на сезонните си ястия, звуците на горещите си хитове. Остарява... и не води вече наникъде.
