Преди време приятелка каза, че суши е много лесно нещо - “завиваш и хайде“. Току-що бях гледала филма "Jiro dreams of sushi" за N-ти път и бях изхвърлила каквито имах налични артикули за суши, зарекла се никога повече да не пристъпвам към това тайнство. По-късно празнувахме рожденния ми ден в "японски ресторант", както сега наричат повечето китайски ресторанти в Италия, където на въртяща се лента чевръсти китайци сервираха и суши, сред всичко останало неописуемо и адаптирано за "западния вкус“ - на фиксирана цена и в неограничено количество. А в менюто на една софийска сладкарница пък видях шоково предложение за цял килограм суши, две наливни бири и две парчета торта, наречено "изискана гощавка". От видовете суши, които се предлагаха, всеки суши-майстор моментално би си направил публично сепуко. Не само защото суши не се прави със сирене филаделфия, но най-вече защото то не е просто за наяждане, а е храна, която е еволюирала от семпла идея в минималистична философия. А тaзи философия е почти несъвместима със западния човек и неговата цивилизация на потребление на изобилието.
А сякаш точно минималистични философии са ни нужни. Защото сме алчни, защото сме преяли с всичко, защото претупваме живота, работата и мечтите си, защото имаме абсолютно погрешна представа за успеха и щастието, защото не се свеним да погребваме цели култури под килограм суши и две наливни бири, и защото е време да научим ценни уроци за нас и света, без да го употребим докрай и преди да е твърде късно.
Едва ли има човек, който може да ни предаде тези уроци по-добре от Жиро Оно – дребничкият 86-годишен японец , който всеки ден на обяд и вечеря отваря своя миниатюрен ресторант в подлеза на една спирка на метрото в Токио, откъдето е спечелил официално статута си на живо национално съкровище на Япония, 3 звезди Мишлен и легендата за най-добрия жив суши майстор в света.[[more]]Филмът за Жиро е един шедьовър на висотата на неговото майсторство, но най-вече е поглед към едно друго човешко измерение, в което са най-големите. Жиро Оно е намерил своя тон „ла“, настроил е оркестъра в себе си и живее своята симфония.
Ето защо музиката на Чайковски, Моцарт, Бах, Филип Глас, Макс Ричър се слива прекрасно с този филм за суши, който всъщност е филм за живота, такъв, какъвто би могъл да бъде.
