[[more]] Тази история, написана в първо лице единствено число (несполучливо хрумване според мен, защото авторът не успява да влезе успешно в кожата на момче в периода между деветата и десетата му година), е за шанса, който едно дете получава, когато заради злощастен инцидент попада в дом за деца, лишени от родителски грижи.
Описаната от Жил Парис реалност е доста по-любопитна в сравнение с онази в "Оливър Туист" на Дикенс отпреди повече от столетие. Може само да ни радва фактът, че човешкото общество е претърпяло положително развитие в тази насока. Малкият Икар, наричан Тиквичко, обаче е неубедителен литературен герой.
Мога да приема неговото забележително за годините му невежество (затормозените и пренебрегвани деца изостават понякога), но дълбокомъдрените разсъждения за света и отношенията между възрастните не се връзват... Някак останах с впечатление, че се е разчитало на първосигналното ни умиление и съчувствие и че авторът не е положил достатъчно усилия.
