Проектът на Момичетата от града и Столична програма „Култура“ възражда спомена за 15 бележити българки, изиграли огромна роля за осъзнаването на българското общество между 1878 и 1944 г. Създавайки обща памет за тяхната роля в изграждането не само на тяхната епоха, но и на съвременното българско общество, ние събуждаме не само признание, но и подбуждаме към откровен диалог за мястото на жената в историята и съвремието.  „

...

Съдбата на тази борбена жена, яростна защитничка на правата на жените, е белязана от събития, които всички момичета познават – ако не лично, то съвсем отблизо. Пламенна любов в съвсем ранна възраст, прибързан брак с безумно ревнив мъж, зла свекърва, предубедено обществено мнение и ежедневна борба за оцеляване като разведена майка на две деца. И ако в наше време подобни жени могат да живеят достойно и спокойно, заслуга за това има и тя – Ана Карима – една от първите свободни жени на България.

Ана Тодорова Велкова, както е истинското й име, е родена през 1871 г. в Украйна от майка украинка и баща българин, четник и доброволец в Кримската война, по-късно областен управител в Шумен. Ана учи в Шумен, Варна и София, където нейната учителка по литература Екатерина Каравелова вижда литературния талант на Ана и я насърчава да започне да пише стихове. Още на 17 години Ана се влюбва и омъжва за социалиста Янко Сакъзов – "интелигент с турско възпитание", както го описва самата тя. Бракът й е тежък включително и заради непрекъснатата намеса на свекърва й – по онова време неподчинението на нейния авторитет е немислимо. Години по-късно Ана Карима признава, че именно преживяното в дома на свекърва й я кара да започне да се бори за правата на жените. Разбира се, в онези години Ана не може да напусне съпруга си независимо от обстоятелствата. Янко Сакъзов обаче се влюбва в жената на писателя Георги Стаматов и заживява с нея и така Ана остава свободна – тя никога повече не се подчинява на мъж.

През 1897 г. Ана Карима създава женското образователно дружество "Съзнание", което подава в Народното събрание петиция с настояване на жените да бъде разрешено да следват в Софийския университет – нещо, което се случва едва през 1901 г. (толкова време трябвало да мине в увещания, молби и очакване). През 1901 г. Ана Карима учредява Българския женски съюз и неговия печатен орган "Женски глас". По време на войните е доброволка на фронта и се занимава с благотворителна дейност. През 1923 г. емигрира в Париж, където се запознава с Анри Барбюс и превежда на български книгата му "Палачите". Освен проза тя пише и драми – три нейни пиеси се играят в Народния театър.

Ана Карима прави всичко възможно идеите й да достигнат до всички краища на България. Свиква първия конгрес на женските дружества. Редактира и издава редица вестници и списания. В тях разглежда различни въпроси по нетипичен за времето начин – например защо децата с физически и психически проблеми не бива да бъдат отстранявани от учебния процес, а следва да им се обръща специално внимание.

Горчивият й опит с мъжете я прави непреклонна, на моменти дори груба – като виц се разказват историите за това как Карима на събранията на писателския съюз подвиква на колегите си мъже "Млъкни, бе!", "Стига, бе!". Тя се счита напълно равна на мъжете и дори подписва някои от текстовете си с мъжко име. През целия си живот Карима не спира да превежда и да пише – произведенията й, написани с прости думи и на разбираем език, са изцяло на женски теми и се опитват да променят вековните нагласи на българките. Карима ги учи да следват сърцето си, да се противопоставят на уредените бракове, да търсят свое място в обществото и да показват открито емоциите си – точно както прави самата тя. В обществото дълго се говори за враждата й с Евгения Марс – последната дори я дава под съд за клевета и Карима бива осъдена на глоба и затвор, от който я отървава лично цар Борис. Яворов пише с ирония за нея, а Ст.Л. Костов я взима за прототип на героинята в пиесата си "Мъжемразката". Осмивана, онеправдана и бездомна, Ана Карима умира самотна през 1949 г. в хотел "Славянска беседа".

Съвсем различна е оценката, която й дава Иван Вазов: "За да се съди за културата на един народ, трябва преди всичко да се види нивото на развитие, до което е дошла жената в тая страна. Изхождайки от тая мисъл, аз не мога да не вярвам в бъдещето на този край, щом имаме жени като г-жа Ана Карима. Тя носи в себе си всички елементи на жизнеспособност, трудолюбие и неизчерпаема енергия."

Ако днес не се налага да се замисляме върху възможността за избор в личния живот, образованието или работата, заслуга за това има и тази странна и смела жена – Ана Карима. 

С подкрепата на БХК.