ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Екатерина Ненчева – кокичето на българската поезия

Екатерина Ненчева – кокичето на българската поезия
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ
Проектът на Момичетата от града и Столична програма „Култура“ възражда спомена за 15 бележити българки, изиграли огромна роля за осъзнаването на българското общество между 1878 и 1944 г. Създавайки обща памет за тяхната роля в изграждането не само на тяхната епоха, но и на съвременното българско общество, ние събуждаме не само признание, но и подбуждаме към откровен диалог за мястото на жената в историята и съвремието. 
...
 
Една деликатна и красива млада жена, винаги облечена в черно. Приета като своя в кръга „Мисъл“. Запознала Дора Габе с Яворов (с предупреждението: „Пази се от него“). Публикувала стихове във всички литературни списания. Влюбена съпруга и щастлива майка. Неиздавана половин век по време на социализма. Всичко това е тя – Екатерина Ненчева – първата поетеса в новата българска литература.
 
Екатерина Ненчева е родена на 1 май 1885 година в град Троян. Баща й Димитър Ненчев Ханчев (поетът Веселин Ханчев е родственик на Екатерина) е от стар хайдушки род, сам участник в македонското движение, Руско-турската и Сръбско-българската война, човек с неспокоен дух, който загива при неизяснени обстоятелства когато Екатерина е едва 17-годишна. Две години по-късно, на годишнината от смъртта на баща й, се самоубива по-малкият й брат Страшимир. Семейството на Екатерина Ненчева остава буквално на улицата, без никакви средства за съществуване. Тези страшни събития, така близо едно до друго, бележат завинаги живота и творчеството на чувствителната Екатерина. Смъртта става основна тема в бъдещото й творчество, а черното – единствения цвят, в който се облича до края на живота си. Наричали я „Мадоната в черно“.
 
Екатерина Ненчева учи в Американския колеж в Ловеч, след това в Първа девическа гимназия в София и се записва да учи философия в университета. По това време започва да публикува първите си стихове в списание „Летописи“ под псевдонима Велерина:
 
Един твой поглед нявга 
ме правеше честита
С една за тебе мисъл
Душа ми бе пропита
И ето те пред мене
Тъй както те желая
Но дали те обичам
самичка веч не зная…
 
На фона на патриархалния морал по онова време, смелостта на една жена да говори открито за чувствата и трепетите на душата си е необичайно и смело. Екатерина Ненчева е поканена от доктор Кръстев – неин преподавател в университета – да се присъедини към кръга „Мисъл“, тя присъства на техните сбирки, дружи с Яворов и Славейков, а през 1905 година публикува в списанието цели поетични цикли. 
 
Унила есен тихо стъпва в долината
Полето сепнато мълчи
Смутено милва слънцето цветята
Със сетни ледени лъчи…
 
Нейна съквартирантка и близка приятелка е Дора Габе, която Екатерина насърчава да пише, редактира стиховете й и ги дава на своя приятел Яворов за мнение. Влюбена в своя състудент Иван Харизанов – нейн бъдещ съпруг – тя не се поколебава да му посвети първата си стихосбирка „Снежинки“, колкото и скандално да е това. Тя първа се осмелява да говори като жена, която обича, а не просто като муза и любима, каквито са всички образи в поезията до тогава.
 
През 1909 година се омъжва за Харизанов, кумове са Дора Габе и Боян Пенев. Екатерина става учителка и заедно със съпруга си – съдия и прокурор - обикаля страната. Младото семейство се чувства в изолация в провинцията и страда по приятелите си в София. Екатерина Ненчева се посвещава изцяло на децата си, които обожава, и почти спира да пише. През 1918 година малката й дъщеря се разболява от инфлуенца и след продължително лечение оздравява, но самата Екатерина е заразена и, изтощена от притеснения и грижи, се разболява от туберкулоза. Последните месеци от живота й са мъчителни и тя отново се връща към поезията. Сестра й разказва за сърцераздирателната сцена, когато води невръстните деца на Екатерина в болницата, но не ги пускат вътре, за да не се заразят от майка си и я гледат през решетките.
 
Мен майка с клетва ме роди:
Да съм до край игра на бури,
И знай – уви, едната смърт
На мъките ми край ще тури.
 
Екатерина Ненчева умира, ненавършила тридесет и пет години, и оставя след себе си само една стихосбирка. По време на социализма творчеството й е отречено и забравено, защото му липсват „социални мотиви“, а темите са твърде мрачни. Остава споменът за нея, първата жена, осмелила се да извиси своя глас в българската поезия, свенливо и изящно. Като кокиче. 
 
С подкрепата на БХК.
 

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...