ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Мара Белчева – жената от моята улица

Мара Белчева – жената от моята улица
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ
Проектът на Момичетата от града и Столична програма „Култура“ възражда спомена за 15 бележити българки, изиграли огромна роля за осъзнаването на българското общество между 1878 и 1944 г. Създавайки обща памет за тяхната роля в изграждането не само на тяхната епоха, но и на съвременното българско общество, ние събуждаме не само признание, но и подбуждаме към откровен диалог за мястото на жената в историята и съвремието. 
...
 
Родена съм на улица „Гаврил Генов“. Живеехме в къщата на баба ми, която неизменно наричаше улицата със старото й име – „Христо Белчев“. Всеки път я питах – „Бабче, кой е Христо Белчев?“ – само за да ми разказва историята отново и отново. Историята започваше така – „Христо Белчев е мъжът на Мара Белчева…“

За баба ми, стара софиянка и пенсионирана учителка, един бивш министър на финансите изглеждаше много по-безинтересен от забележително умната си и красива жена. Така че историята беше за Мара Белчева. Родена в Севлиево на 8-ми септември 1868 година, тя завършва гимназия във Велико Търново и заминава да следва във Виена. След завръщането си в България работи като учителка в Русе и е най-ухажваната госпожица в града. Спечелва я Христо Белчев, парижки възпитаник, поет и политик – при това добър и в двете. Съпругът й бързо се издига до министър на финансите, двамата си купуват къща в София, която дострояват и преустройват, защото постройката е бивша турска административна сграда. Щастието им не продължава дълго. Мара Белчева остава вдовица на 23 години, след като Христо Белчев бил убит погрешка вместо Стамболов. Красивата вдовица става фаворитка в двора на княза и дори – твърди се – на самия Фердинанд, който имал отливка от ръката й. Мара живеела от пенсията, която князът й отпуснал и била придворна дама на княгиня Клементина, ухажвана от всички известни мъже по онова време – Стамболов, Рачо Петров. Тя говорела няколко езика, интересувала се от поезия и изкуство и празнодумието в княжеското обкръжение не било много интересно за жена като нея. Призванието, което търсела в този живот, открила една вечер, когато в дома й дошъл на гости Пенчо Славейков.

Останал недъгав от дете, когато замръзнал на пързалката (орисия, казваше баба ми), Славейков бил изключителен във всяко друго отношение – в писмата си Мара Белчева казвала, че цялата пъргавост от краката е отишла в главата му. В моите детски представи, а и до днес, тяхната любов е като приказка. Той, грозноват и особняк, който я запознал с най-умните хора на онова време, кръга „Мисъл“, насърчил я да превежда и да пише; тя, която го боготворяла, бдяла над него като майка и продала къщата си в отчаян опит да го излекува някъде в Европа. Славейков възпял своята любима в „Островът на блажените“ под името Силва Мара – по аналогия с родния й град Севлиево и първото й име. В „измислената“ биография на Силва доста от фактите съвпадат с тези от живота на Мара Белчева, но не и това, че е имала втори брак - с известен поет. Този брак всъщност никога не се състоял, но дълбоко символично стиховете на Славейков, написани от името на Силва, представляват Епиталамии – сватбени песни.

Едно щасте друго сбира;
две - за рожбата на трето,
две - за рожба на сърцето: 
двете то в едно събира.

Нов живот се с него почва, -
да е бистър, без утайка!
Женска чест - да бъде майка:
а от майка свят се почва!

И Славейков, и тя, имали по няколко нещастни връзки зад гърба си, познавали отчаянието на неосъществената любов и били свързани силно емоционално и чрез общите си интереси. Мара Белчева използвала познанството си с еврейския равин в София и чрез него поканила в дома си шведският професор Йенсен да учи български, за да преведе стиховете на Славейков на шведски и да му осигури кандидатура за Нобеловата награда за литература.
Връзката на Славейков и Мара Белчева - две необвързани, но толкова различни личности, предизвикала недоумение, неодобрение и открита враждебност. Пенсията на Мара Белчева била спряна, а Славейков бил освободен като директор на Народната библиотека. Огорчени и унизени, двамата избягали в чужбина, където той починал. Мара Белчева останала без Славейков, в немилост пред властта и без дом. До края на живота си живеела под наем, обожествявала Славейков, но като силна и красива жена и муза, не останала сама - до сетните й дни неин спътник бил пак поет, доста по-млад от нея. Последното, което направила приживе – сложила си червило.

Пак сама

О, дай ми Боже сила
света сама да нося
и милост да не прося
аз, никому немила.
На всички дал си мъки ,
Но сила на малцина.
О, дай да не загина
от обич и разлъка!

Къщата й за щастие не е разрушена, а все още си стои в началото на нашата улица. Затова пък гробът й е буренясал и отдавна изоставен. Но стиховете й са останали и вярата й, че щастието е възможно, отвъд… Това е нейния епитаф:

Не е от люлката до гроба само –
животът ни е скитник все на път. 
И със дела-надежди той на рамо
минава през гробовете отвъд.
 

С подкрепата на БХК.

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...