За себе си бях изчислила шансовете този филм да ми хареса точно на 50%. Познавам се и знам, че не плача на филми, нравоученията и размахването на „семейните ценности“ ме дразнят, глупавите шегички също, както и опитите на разни големи звезди да участват в арт-продукции и да се опитват да ни внушат от екрана да съпреживеем някакви техни напълно измислени емоции… С други думи всички онези причини, поради които не ми хареса филмът „Потомци“ (Descendants) с Джордж Клуни преди два дни.
В случая с „50/50“ предпоставките бяха налице – филм за момче, болно от рак, с неясни шансове за оздравяване – което означава, че до голяма степен шансовете му зависят от силата на духа, любима холивудска тема – с лекомислена приятелка, прекалено загрижена майка и добронамерена, но некомпетентна психиатърка. Честно си признавам – хареса ми! Дори самата аз бях изненадана колко много. И за миг не се сетих, че гледам великата Анжелика Хюстън, за мен това беше просто една майка като мен, чието момченце е болно - а за нас децата ни са завинаги малки – която трябва да събере всичките си сили и мъдрост, за да е до него и да е по-силна от него. И майката и сина в тази променяща се връзка така балансираха страха си и нуждата си един от друг, че и за миг не ми се стори фалшиво или дразнещо. Същото беше и с всички други връзки на главния герой във филма – с красивата му глупава приятелка, бъбривият и насмешлив най-добър приятел, съчувстващите колеги, лаконичните лекари и психотерапевта, усмихнато момиче без никаква идея как да му помогне. Джоузеф Гордън Левит е много убедителен и симпатичен в ролята на Адам, който с променлив успех, но без велики драми, се опитва да се справи с новината, да приеме вероятността изходът да не е добър и да покаже на хората около себе си, че е разбрал правилно тяхното отношение. Сценаристът Уил Райзер разказва историята на своя живот и очевидно това е причината всичко във филма да е съвсем истинско, а не като „на кино“. Приятен, трогателен и дори забавен филм.
