Винаги съм мразела лепенето на етикети. Всъщност, не винаги – едно време това беше най-ефективният начин да определиш себе си и по-важното – да определиш другите ...като други. Но това време е минало и сега възпримем етикетите като ограничение на естественото ми желание да пробвам от всичко в този живот. Затова, без да се определям като „хевиметъл” или „рокер” или носталгично настроена жена на средна възраст, отидох на AC/DC. Срещнах и хевиметъли, и рокери, и носталгично настроени пенсионери, и деца. Не се сбъднаха мрачните ми очаквания, че ще съм бялата врана насред „Васил Левски”.
Отдавна не бях виждала толкова много различни хора на едно място – стари беззъби метълисти, благоприлични граждани, рокери с огромни шкембета, семейни двойки с децата си, руси дами по чехли с висок ток, мрачни готик мацки, гръцки анархисти и обикновени педераси. Само че всички те имаха и едно голямо общо помежду си – желанието да се забавляват. В отговор AC/DC направиха един супер голям концерт, раздадоха песните си, страстите си, солата си, усмивките си. Беше ужасно позитивно и освобождаващо. Етикети, които не е лошо да лепнеш на концерт.
