Имам нужда от наистина много причини, за да гледам филм като „Слугинята“ по едноименния роман на Катрин Стокет (или The Help, както е оригиналното заглавие на филма). Това е една доста далечна във всяко отношение от нас история, която в продължение на два часа и половина разказва за живота в градчето Джаксън, Мисисипи и истината за расизма и бита на чернокожите през шейсетте години на миналия век. Книгата е абсолютен хит, за филма се говори и пише непрекъснато и реших все пак да пробвам дали подобен сюжет ще ме заинтригува достатъчно, за да издържа до края. В интерес на истината – заинтригува ме! Филмът е типично женски, непрекъснато на границата на сълзливото, но невероятната Виола Дейвис и всички останали актриси успяват да са толкова убедителни, че историята ми се стори трогателна без да ме подразни и за миг. Да, за много от нас истината за разделените автобуси, отделните тоалетни за цветнокожи и обидните думи е известна, но само на теория, а на кино е съвсем друго когато от позицията си на „господар“ – защото всички бели във филма са такива – погледнем отстрани какво значи всъщност да живееш с хора, които отглеждат детето ти, обслужват дома ти и се грижат за всичко търпеливо и безропотно и да не ги мислиш за хора. Това е, разбира се, някакво клише, че винаги обръщаме омразата и отмъщението си към по-слабия, към уязвимия и към този, който е подръка, така че историите във филма са в еднаква степен лични, колкото са и расово обусловени. Също така трябва да отбележа, че не всички цветнокожи бяха добри и не всички бели – лоши.
Приятен за гледане филм, слънчев и цветен, който успя да направи историята си близка до мен и ме накара да се замисля дали не сме заменили онази неприязън с някаква друга, така че някой ден да изглеждаме същите отстрани. Само защото някой е селянин… глупав… беден… циганин или нещо друго, което всеки от нас по някакви причини не може да приеме.
След снощната награда на кинокритиката, стискам палци на Виола Дейвис и за първия й оскар – ще бъде напълно заслужен!
