[[more]]“Fed Up” е поредният нов шокиращ филм (този път на Стефани Соктиг и Кейти Кърик) за епидемията от затлъстяване в Щатите (“субсидирана от правителството” - цитат от филма, бел. ред.). Той обаче поставя и една удивителна за опасността от пандемия заради износа на този начин на хранене извън пределите на САЩ. Излишно е да продължаваме да се заблуждаваме, че това не ни засяга.
Трудно ми е да говоря за този филм без емоция и без да се разплача, а краят му ме държа будна няколко нощи.
От една страна, лично съм изпитвала и изпитвам проблемите на храненето. Борбата с наднормените килограми е моя съдба от дете. И заради това приемам гледката на всяко затлъстяло и дори яшно дете мълчаливо, но много тежко. Не си родител, не се меси, не е твое дете, отвърни поглед... Знам какво е да си на този бряг и знам какво е да се бориш да губиш години в диети и препоръки, а махалото да се отклонява всеки път отново и отново. Знам какво е да си заобиколен от хор доброжелателни съветници, които просто знаят всичко и от които ти втръснало. И знам какво е да се събудиш в кабинета на лекар, за да поемеш по пътя на решаването на този проблем.
Иде ми да крещя на хората, които виждам навред да подават пакетирани храни на децата си, да бутат сладки напитки в устата им и да окупират заведенията за бързо хранене заради една играчка (!), без да си дават сметка, че “злоядото” им дете може спокойно да погълне 3000 от най-вредните калории с няколко снакса и газирана напитка преди 10 ч.[[quote:0]]Иде ми да се съблека пред такива хора и да покажа последствията от 35 свалени килограма, да си покажа дневника, където записвам всяка хапка, мобилното си приложение, в което записвам всяка калория, опасното връщане на стрелката на кантара, водещо до поредната борба на “волята ми”, за която нося чувство за вина от невръстно дете, сравнима само с това на първородния грях. Така че разбирам. Много добре разбирам.
Обричането на децата на подобна съдба днес, при толкова информация и толкова възможности за избор, следва да се класифицира като престъпление.
От друга страна, вярвам че подобни филми са по-скоро аларма за Европа, не толкова реален европейски (и съответно български) проблем. Все пак не сме “дебели като тях”. Дали е така, бих ви посъветвала да прецените, след като гледате този филм. Защото той в крайна сметка има смисъл само ако си дадем сметка какво конкретно слагаме ние на масата.
Моето пътуване е дълго и продължава, и ще продължава вероятно до края на живота ми. То минава през влюбването в храната по друг начин, откриването на готвенето, на три пъти по-малкото количество срещу три пъти по-голямото удоволствие от истинската, домашна храна, от семплите продукти, от връщането към традициите в миналото, когато хората не са били толкова дебели, и, Боже Господи, от изолирането на 80 процента от продуктите, които се предлагат в един супермаркет!
Знам, че няма начин да повлияя на много хора и не е моя работа. Но вярвам, че след този филм ще се замислите. Дори само затова си заслужава да го гледате.
