Една от причините да избера този филм беше, че никога не съм гледала исландско кино. Оказа се, че като се изключат абсолютно неразбираемият език и непроизносимите имена, всичко друго ми беше симпатично, близко и мило.[[more]]Това е историята на Гуйон, който изведнъж остарява. Да, изведнъж е, точно както изведнъж установяваме, че до вчера в магазина са казвали за нас „на ред е момичето“, а днес вече е „дръпни се да мине леличката“. Точно по тази логика и Гуйон, който е най-добрият специалист в работата си, има хубава и усмихната жена и две още млади дъщери, внезапно забелязва първите признаци на приближаващата старост. Типично за мъжете, той упорито се прави, че му няма нищо, инати се, сърди се и се опитва да се бунтува по един детински и ужасно смешен начин. Изобщо целият филм е страхотно забавен и, колкото и невероятно да звучи, много близък до всеки нормално живеещ и разумен човек в днешна Европа. Отвъд битовите и географски различия, които всъщност не са чак толкова драматични, в себе си всички сме хора – неуверени, уязвими, малко инфантилни, влюбени и търсещи.
Гуйон се мъчи да остарее достойно, но все не успява. А до него жена му се справя с това прекрасно, щастлива от порасналите си деца и предстоящи внуци, от свободата да се грижи само за себе си, докато все още има желание и сили да живее добре. И това също ми хареса много – показването на тази земна сила, която жените носим у себе си и без която не можем нито ние, нито мъжете до нас.
Краят е, разбира се, хубав. Не само защото това е смешен филм, на който се полага хубав край, а и защото в остаряването може би има нещо очарователно. Надявам се да го открия някой ден. Програмата с допълнителните прожекции на „Северно сияние“ е тук.
