Винаги подхождам критично към екранизацията на вече прочетена книга, особено ако ми е харесала, ако ме е развълнувала, ако ме е разсмивала и разплаквала едновременно. Но филмовата версия на „Брит-Мари беше тук“ по книгата на Фредрик Бакман нямаше как да я пропусна, след като видях, че е част от програмата на тазгодишния фестивал Cinelibri. Със същия скептицизъм подходих и когато преди три години гледах филма „Човек на име Уве“, отново по книга на шведския писател. Харесах го, харесах и този за Брит-Мари сега. Думите на Бакман през режисьорския поглед (този път) на Тува Новотни, която е част и от сценарния екип, успяха да се прокраднат емоционално дори и в мълчанието на главната героиня, макар и не със същия заряд, ако бяха прочетени. Харесах и Брит-Мари, такава, каквато съм си я представяла и такава, каквато не съм.
А тя е 63-годишна, току-що е загърбила 40-годишен брак и дълъг живот като съпруга и домакиня. Със славата й на заядлива пасивно-агресивна лелка, бъдещата й работа в малкия град Борг ще се окаже доста предизвикателна. Борг има една-едничка гордост в лицето на младия футболен отбор, а работата на Брит-Мари е да обучава момчетата… И това е само началото на едно пътешествие, изпълнено с битки и предизвикателства, с топлина и любов.
Дали защото и двата филма са правени от скандинавци, дали защото историите в книгите успяват да бъдат адаптирани добре, дали защото емоциите излизат наяве между повтарящи се думи и действия – похват, който използва и самият автор, но успяват да въздействат и най-малко да ни дадат нов прочит на вече прочетените истории.
Липсваха ми някои от тях, липсваха ми и някои герои, но пък филмът се фокусира напълно върху Брит-Мари с всичките състояния, през които преминава една жена на 63, която трябва да напусне зоната си на комфорт и да започне отначало. И със, и без сода бикарбонат. Прочистваща миналото, но връщаща се към едни чисто човешки емоции като загуба, любов, състрадание, защото жените имат склонността да се изгубват в живота на мъжете си. Така както Брит-Мари е изгубила своя, почиствайки ризи, напоени с чужд аромат, и създавайки перфектен живот за другите, но не и за себе си.
Но нали помните клишето, че когато губим, не знаем какво печелим. Но за да го осъзнаем – върху колко напоени със сълзи възглавници сме заспивали нощем, колко пъти сме си казвали „ден за ден, ден за ден“ ( както си повтаря непрекъснато и Брит-Мари във филма), колко обиди сме преглъщали и колко болка преодолявали... И няма значените дали сме на 23, 33 или 63, защото новото начало често ни отвежда на места, до които не сме подозирали, че ще стигнем, а това често може да бъде и проклятие, и благословия едновременно.
Да си припомним и книгата!
