ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Френско кино за момичета

Френско кино за момичета
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Днес гледах последния си и най-момичешки филм на тазгодишната Киномания – „Възлюбените“ на Кристоф Оноре. 

Филм, който започва и завършва с чифт прекрасни обувки на Роже Вивие има всички шансове да ми хареса, но това се оказа само една причина да сложа „Възлюбените“ след най-красивите филми, които съм гледала напоследък. Историята проследява четири десетилетия от живота на две жени – майка и дъщеря – изиграни превъзходно и очаквано убедително от Людвин Сание, Катрин Деньов и (дъщеря й на екрана и в живота) Киара Мастрояни. Любовният живот на героинята на Деньов – Мадлен и дъщеря й Вера е очаквано пъстър и необичаен, пълен с всякакви истории и мъже, за които всяко момиче си мечтае, от които се страхува или – в идеалния случай – успява да срещне. Мъже, които обичаме и такива, които ни обичат; мъже, които ни глезят или които ни унижават, които ни прощават и които ни преследват, които ни се доверяват и които ни озадачават, които ни променят, които ни окриляват, ядосват, обожават и мъжете, които обичат други мъже… И Мадлен и Вера се стремяха именно към онова, което нямат, нещо типично за почти всяка от нас и започвайки с вече споменатия чифт обувки, които Мадлен открадна, защото не можеше да плати, всъщност целият им живот мина в преследване на онова, което не можеха да си позволят. Постепенно от закачлив филм с приятна музика, песни и хубави парижки пейзажи, филмът се превърна в заплетена и малко прекомерна мелодрама. Влюбена в най-добрия си приятел – гей, серопозитивен и живеещ на друг континент, Вера така и не успя да намери някакъв баланс в живота си и просто се предаде… Това е поредният френски филм, който гледам – след „Бети Блу“ на Жан Жак Бенекс и „Време за раздяла“ на Франсоа Озон - в който смъртта е показана така органично и красиво като част от слънчевия, пъстър и вечен свят, че човек някак не може да страда, а остава с едно особено чувство, което аз за себе си дефинирам като типично френско послание – Красотата и любовта ще спасят света, защото ще го надживеят…

http://www.youtube.com/watch?v=i9Fe5ufBzfk&feature=player_embedded

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...