Дори човек, който няма интерес към изобразителното изкуство, все някога в живота си е виждал картина на Маргарет Кийн. Нейният напълно разпознаваем стил (деца с несъразмерно големи, втренчени очи, тъжни и на мрачни фонове) прави бум през 60-те и 70-те години на ХХ век. Анди Уорхол, сниман на фона на една от картините на Кийн, казва, че не е възможно нещо да не е било хубаво, щом е докоснало толкова много хора.
Филмът започва с бягството на младата Маргарет (Ейми Адамс) и нейната дъщеричка от труден брак. Озовала се в Сан Франциско, Маргарет се опитва да намери работа като художник – вероятно някой някъде все още има детско креватче, изрисувано от нея. В свободните моменти тя се опитва да изкарва пари с портрети за по долар на улицата.
На съседен статив е Уолтър (Кристофър Уолц) – човек, който е рисувал на „левия бряг“ (на Сена). Маргарет много лесно се поддава на обаянието му. Човекът е изпечен митоман – има безкрайни истории в стил „а когато бях в Париж“, винаги е душата на компанията, зареден е с оптимизъм и немалко хъс да продаде досадните си изгледи от Париж, за които няма никакво търсене. Докато се усети, Маргарет е омъжена за втори път.[[more]]Уолтър е посредствен художник, но добър продавач, който не се отказва лесно. Една вечер успява да убеди собственик на известен джаз клуб да му отстъпи стените на коридора, водещ до тоалетните, за да изложи там картините си. От немай-къде излага и картина на съпругата си, която вече се подписва с Кийн. Тъжното дете с огромни очи прави впечатление на подпийнала клиентка и това е Моментът. В началото почти като недоразумение самовлюбеният Уолтър (който впоследствие ще развие състоянието си до маниакално) обявява, че той е автор на картината. Обрал комплиментите за творбата (и двеста долара), той успява да убеди Маргарет, че бизнесът ще върви по-добре, ако официално той е автор на картините. Маргарет някак си се съгласява и прекарва в сянката на този човек и фабриката му за „големи очи“ едно цяло десетилетие.
Историята на Маргарет Кийн е разказана от неповторимия Тим Бъртън, който добавя няколко типични за своите филми щрихи (песента към филма е на Лана дел Рей, чуйте я задължително тук). Бъртън като Анди Уорхол не издава присъди, а разказва с уважение и разбиране към двете й страни и историческата епоха, а въпроси като какво е изкуство, кой определя какво е качествено и дали масовото харесване на нещо го прави задължително лошо, занимават зрителя през цялото време.
Другата тема, която ангажира вниманието, е образът на жената от 50-те и 60-те – неуверена, потисната, наивна и много лесно поддаваща се на внушения за „главата на семейството, който ще се погрижи и знае по-добре“. Действията на Маргарет са почти невероятни от днешна гледна точка (филмът можеше да се казва „Невероятната история на Маргарет Кийн“), но са били напълно логични за времето си.
Но сякаш над всички тези теми има една особено важна – ролята на маркетинга за успеха на един продукт. Щеше ли Маргарет да има този успех, ако нямаше до себе си Уолтър, който да хване Момента и да развие Очите като една малка поп арт империя? Моето усещане е, че продавачът е толкова важен, че без него Маргарет Кийн вероятно би прекарала живота си, изписвайки имена върху герданчета по панаирите...
