Бях сигурна, че понеже филмът „Хюго“ на Мартин Скорсезе е приказна детска история, снимана в Париж и с най-много номинации за Оскар тази година – цели 11 – то като го гледам последен от номинираните филми и ще е нещо като десерт, най-хубавото възможно кино. За съжаление – не е. Гледах го заедно със сина си и двамата сме на мнение, че филмът не е лош, но можеше да е по-кратък и по-интересен.
Безспорно това е един красив филм, направен с много любов към детайлите и си струва да се види – всеки поглед към Париж, прекрасната ретро гара, костюмите и огромните сини очи на Хюго… всичко това е красиво и трогателно. За съжаление голяма част от филма разчита именно и само на мълчаливото възхищение на зрителите от картинките на екрана, без зад тях да има кой знае какъв смисъл и съдържание.
Това не е случайно – този филм е направен именно като реверанс към немите филми, когато хората са ходели на кино за да гледат само картинки. От зората на киното до днес сякаш са останали спомените за първите кинозвезди, но не и за първите филми, направени с рисувани декори и мукавени чудовища, с циркови илюзии и малко дим, но с много любов. За нас тези филми са непознати и нелепи, но за своите зрители навремето те са били истинска магия – и за децата и за възрастните. Към тази магия и нейните създатели се опитва да ни върне Скорсезе, разказвайки с любов и преклонение за един от първите творци в киното – Джордж Мелиес.
В крайна сметка може би проблемът е в нас, в публиката, която очаква от киното твърде много - да ни даде едва ли не всичките приключения и емоции, които липсват в живота ни. Филми като Хюго просто ни напомнят, че всичко в киното е на шега, мукава и дим, а магията на живота ни трябва да се случва на друго място.
