Веднага ще ви кажа – новият филм на Тарантино е изсмукан от пръстите, „от нищо нещо“, упражнение по стил (и то дълго два часа и 40 минути!), без кой знае колко оригинална и стройна история или фокус. Но въпреки това „Имало едно време в Холивуд“ е много хубав, ще е едно от събитията на годината, оценката му в IMDb е 8.1 (но пада), вече е във вечната класация на сайта, макар и след 200-ото място. Заснет е и е режисиран перфектно (очаквано), а героите са майсторски обрисувани, живи и пълнокръвни. За музиката даже няма да говоря – на кулминацията звучи Vanilla Fudge!

В края на 60-те Рик Долтън (45-годишният Леонардо ди Каприо) е вече залязваща телевизионна уестърн звезда, актьор с дарба, качества и стил. Вече е превалил зенита си, но така и не е успял да се прехвърли на голям екран (прототипът е Клинт Ийстууд) – висок, хубав, строен, с триъгълно загоряло лице и пронизващ, нахакан поглед, едновременно очарователно самонадеян и унило колеблив. Има скъпа къща в Холивуд, а най-добрият му приятел е неговият дубльор в каскадите Клиф Бут (Брад Пит). Той е рус красавец с идеални черти, светли очи и мускули като въжета, облякъл небрежно избелели дънки и кафяви велурени обувки, непукист, пияница, сваляч и самотник, който обитава вехта и ръждясала каравана до автокино.

До Рик се нанасят Роман Полански и перфектната му съпруга Шарън Тейт (Марго Роби). Тя е с кукленско лице и дълги крака, възторжено държание и слънчев нрав. И сюжетът започва да се заплита. Долтън снима (с проблясък на гениалност) поредната епизодична роля на злодей и получава предложение от лукавия и хаплив продуцент Марвин Шуорз (Ал Пачино) да участва в спагети-уестърн на Серджо Корбучи. В същото време Клиф си припомня сблъсък с Брус Лий, мотае се и след като качва в колата си похотлива сексапилна стопаджийка (след неговия отказ за орален секс, тя капризно и нацупено изстрелва: „Аз не съм прекалено малка, ти си прекалено стар“), се оказва в имението на Чарлз Менсън. Полански изчезва към Лондон, а Шарън обикаля, неземно прелъстителна и бременна в деветия месец, магазини и прожекции на собствения си филм. И така, докато една вечер главорезите на "пророка" Менсън не се озовават на частната алея пред къщата на Рик...

Както и в „Гадни копилета“, филмовата реалност пренаписва трагичните факти – защото може, защото е дори по-могъща и по-достоверна от живота, има силите и уменията да направи сивата скучна действителност по-красива, добра и оптимистична, да накаже злото и да възнагради наивното и безпомощно добро. Цветният, крещящ, вълшебен, класически Холивуд, въпреки диктата на студията и тираничните им директори, създаде красиви, величествени и безсмъртни филми и вечни недостижими блянове, актьорите бяха ярки и заслепяваха звездите от небосвода, а не хора, които можеш да срещнеш по улиците и да си направиш селфи с тях... С края на 60-те това велико време си отиде!

70-те и 90-те родиха също големи филми, но магията, мистерията и сънищата наяве ги нямаше. И аз обожавам Пачино, Де Ниро и Джак Никълсън, но в самотата на тъмния си хол предпочитам да си пусна нещо с Джеймз Кагни, Хъмфри Богарт, Джон Уейн, Джеймс Дийн и младия Брандо и да се пренеса във вселената на мечтите, бълнуването в транс и недостъпните галактически звезди. Имало едно време в Холивуд...

8 любопитни факта за дългоочаквания филм на Тарантино