Сигурна съм, че ако някой от вас е имал възможност да гледа „Завръщане“ на Андрей Звягинцев, едва ли някога ще забрави този филм. И не защото това е един от най-обсъжданите носители на „Златен лъв“ във Венеция – едва вторият дебютен филм в историята на фестивала, който печели тази награда (първият е „Иваново детство“ на Тарковски), нито защото е руски филм, направен с толкова малко думи и толкова универсален смисъл, че може да бъде разбран от всеки… Не затова, а защото, поне за мен, този филм преобърна някои истини за света, които смятах за неоспорими – например, че децата имат нужда и от двамата си родители; че бащата е важен като пример и авторитет за синовете си; че момчетата трябва да бъдат учени на ред и дисциплина; че децата са чисти, непокварени и добри, а възрастните са жестоки и безмилостни… В „Завръщане“ на Звягинцев истината е обратната - и тя е показана убедително и без драма...
Ето защо е обяснимо, че бях нетърпелива да гледам „Елена“ - новият филм на режисьора, също награден – с „Особен поглед“ на фестивала в Кан. Отново филм за една обърната истина, отново разтърсващ и незабравим, сниман пестеливо и красиво, с малко музика и дълги безмълвни сцени. Елена е хубава жена, попрехвърлила зрялата възраст, която живее с по-възрастен и доста богат мъж. От първия си брак тя има син, семеен с две деца, който не работи и цялото му семейство разчита на парите от богатия мъж на Елена. Точно както става в живота, когато някой получава всичко наготово, това не само е демотивиращо, но и в крайна сметка води до това да иска все повече и повече, докато се мине всяка човешка мярка… В общи линии това е историята. Елена е жертва на един свят, в който богатите се оказват носители на принципи и смисъл, а бедните са всъщност не просто бедни, а мързеливи, инертни и безразлични. Вероятно крайно като теза, но си струва да погледнем понякога и от този ъгъл и да се замислим дали в истините на Звягинцев няма нещо за света около нас, което всъщност не ни се иска да видим…
