ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Киномания 2019: „Джуди“ някъде в края на дъгата

Киномания 2019: „Джуди“ някъде в края на дъгата

Снимки: Roadside Attractions

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Една от най-очакваните премиери на кинофестивала тази година безспорно бе тази на „Джуди“. Филмът, който показва последната година на легендарната Джуди Гарланд, месеците, в които тя се движи по ръба на отчаянието, нуждата си от любов и оцеляването след залязващата й кариера на суперзвезда. Признавам, че никога не съм харесвала Рене Зелуегър като актриса, но тук тя наистина е неузнаваема и в много моменти дори забравях, че гледам нея. Дали тази роля ще й донесе „Оскар“, защото напоследък се превърна в традиция биографичните филми да носят късмет на актьорите, които играят в тях, предстои да видим, но със сигурност я приближава изключително близо до мечтаната статуетка.

Тъмната страна от живота на артистите сякаш винаги вълнува повече не само сценаристите и режисьорите, но и публиката. Някъде над дъгата винаги искаме да ги разголим от звездния им статус и да ги свалим на земята, да видим, че са точно като нас – с всички страхове, неволи и пропадания, през които всички преминаваме. Може би защото „на върха е самотно и студено“, както е казвала самата Гарланд. Дори и онези откраднати моменти във филма, които припомнят за невръстната Джуди, пристъпваща плахо на снимачната площадка на „Магьосникът от Оз“ (филмът, който я прави истинска звезда), ни разкриват лишенията и липсата на детство на едно малко момиче в света на бляскавия Холивуд. Дори и тогава този блясък е детрониран, може би за да оправдае пристрастяването й към лекарствата, алкохола и опитите за самоубийство по-късно.

Това пристрастяване обаче не е показано толкова натрапващо, толкова обезкуражаващо във филма. Напротив, ние виждаме Джуди, майката, която въпреки че е останала без дом, иска да бъде с децата си; Джуди, звездата, която, за да им даде шанс за по-добър живот, заминава на последното си турне в Лондон; Джуди, жената, която винаги има нужда от любов, не само от тази на публиката, но и от тази на мъжа, който иска да я държи за ръка. Защото, както казва и във филма: „Аз съм Джуди Гарланд само за един час“.

Отвъд дъгата тя просто е едно момиче, което иска момче, което да я обича. Точно това я отвежда в обятията на петия й съпруг Мики, точно по време на престоя й в Лондон. Поредният опит за щастие, поредният опит за оцеляване на една жена, която има нужда някой да събере парчетата на разбития й живот. Да ги залепи, за да намери сили да излезе на сцената и да се „захрани“ още малко от любовта на публиката, която да запее в един глас с нея Somewhere Over the Rainbow. Тогава, когато тя вече е останала без глас, без надежда и без обятията, в които може да търси спасение.

 

Рене Зелуегър и магията на голямата Джуди Гарланд

 

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...