Един от най-любимите ми френски филми битува почти инкогнито, но го дава... AMC (гледам си го редовно)! "Лятно време" е заснет през 2008 г. от Оливие Асаяс (ще спомена само "Demonlover", "Personal Shopper" и сериала "Carlos"), който снима и на английски и с американски актьори (например Кристен Стюарт) и има осем награди предимно от американски кинокритици, а оценката в IMDb е 7.2. Ако сте загубили близък в живота си или сте се сблъсквали със спорове за наследство, в които сте се движили между непривична дребнавост (това аз ли съм?) и щедро великодушие, загърбвайки на моменти достойнство, привързаност и зовa на кръвта, ще се влюбите в този филм.

Елен (Едит Скоб, чудесна) е достолепна възрастна дама със сребърна коса, изящни черти и изтънчени обноски, крехка и чуплива като древна китайска ваза. Предусещайки края, тя събира децата си, за да ги посъветва мило какво да правят след смъртта ѝ. Те не искат и да чуят (та кой ли иска?). Най-големият, Фредерик (Шарл Берлен), е заможен и малко суховат, кльощав, остролик, мек и сговорчив, типичен парижанин с деца; Адриен (Жюлиет Бинош) е нервна, импулсивна и разхвърляна привлекателна зряла все още необвързана жена, преместила се е в САЩ, занимава се с кураторство на изкуство; Жереми (Жереми Рение) е висш мениджър с жилава тренирана фигура и хубаво скулесто лице, който живее в Китай и мисли да вземе там децата и жена си.

Елен тихо си отива и тримата пак се срещат. Накрая, след като за кратко се изпокарват, всеки настоява за различни неща. Стигат до това, което майка им е искала - да продадат прелестната аристократична тиха и уединена къща в провинцията, в която са израснали, защото никой няма да живее там, нито някой има пари да я поддържа. Децата мимоходом преглъщат факта, че майка им явно е била любовница на чичо си, прочут художник - Адриен ще му прави изложба в Щатите - чиито картини красят стените, заедно с безценни платна на импресионисти (и те за продан), мебелите също са скъпи уникати.

Накрая едно от децата на Фредерик прави прощален младежки купон в обречената дача и именно тогава меланхолията от съпреживяването на историята и аналогиите с нашето битие ни стискат за сърцето до сълзи. Мислим за прекрасното и безоблачно детство на героите, как са си играли и са си споделяли всичко, а сега са вторачени в амбициите си, отчуждени, разделени, разпръснати по целия свят и дори може повече никога да не се видят. А всъщност се замисляме за собствения си живот, за безкрайните възможности на детството, за смелите мечти. После...

Дори животът да не е история на крушение на мечтите (така пишеше на лист от календар във "Формата на водата"), той е дълъг и разнообразен и ни изправя пред много загуби на хора, привързаности и приятелства. Заместваш ги с други, но сладката носталгия на ненадейния спомен и внезапното смъдене в очите остават.