Патрик Стюарт отваря “Match” от балетна зала в Джулиард. През големите френски прозорци се вижда Манхатън – забързан, сив, жив. Тоби, неговият герой, е преподавател – има само няколко реплики, от които веднага разбираме, че си е на мястото, че е щастлив и уважаван от студентите си.
Тоби е и голяма скица. Освен че е заредил батериите докрай от лудостта на 60-те и 70-те, все още е канен по арт купони, които дори си позволява лукса да отказва, а е и голям специалист в плетките. Изплел е сума ти пуловери и то не само “английски ластик” (моето жалко антистрес ниво), а сложни орнаменти. Идеите, вложени във всичките тези плетива, изглежда завинаги ще останат складирани на горния рафт на неговия гардероб. Този мъж живее живота си пълно, щастливо, но най-вече така, както иска. Сам в малкия си апартамент, той слуша музика, готви, плете или медитира на покрива далеч от световните неволи и поне на пръв поглед не си задава въпроса дали животът му е можел да протече по друг начин.[[more]]С него се свързва една двойка – журналистката Лиза (Карла Гуджино) и нейният съпруг Майк (Матю Лилард). Те пристигат за интервю от Сиатъл и Тоби спонтанно дарява на тези персонажи целия си живец. Майк по-скучен не би могъл и да бъде. Квадратно мислене и праволинейно поведение, което, разбира се, води до девиации като напрегнатост и агресия, потискащи красивата Лиза, която по незнайни причини го обича. Тя се е свила в този брак колкото може повече, за да не пречи с излишен полет на мисълта и желанията си.
Лиза бива тутакси заразена от непринудеността на Тоби, от неговия начин да предразположи човека, от това, че дума като “кунилингус” може да присъства в разговор между двама непознати. Привлечена е от общуването с него като от магнит, докато Майк си остава едно дърво, държи на своето и не мърда от петолинието в името на това, което си мисли, че трябва да бъде животът. Въпросите им са абсолютно неадекватни и Тоби бързо разбира, че зад тях се крие нещо. Разплитайки плетката на причината за това посещение, в този камерен състав от трима зрителят ще мисли върху неща като колко струва правото да преследваш мечтите си, доколко сами определяме съдбата си, дали сме скроени да се променяме и дали пък редното е винаги правилното.
Филмът “Match” e филмова адаптация по едноименната пиеса на Стивън Белбър (който е и режисьор), която е представена на Бродуей през 2004 г. За мен лично трудно се гледа театър на кино, но този филм е доказателство, че има и успешни опити, които могат да не уморят от досада зрителя, свикнал на движение и разнообразие от сцени и персонажи в киното.
За Патрик Стюарт – браво!
