[[more]] След "Да напуснеш Лас Вегас" (1995), когато Никълъс Кейдж изгра ролята на алкохолизирания филмов сценарист, решен да се довърши с пиене в Лас Вегас, не съм и предполагала, че някога отново ще видя толкова добре изигран образ на разпадащия се човек. Дали от дистанцията на времето, или защото героинята е жена и усещам собствената си женска уязвимост, но на мен ми се струва, че Емили Блънт е на нивото на изпълнението на Кейдж, интерпретираща Рейчъл Уотсън – жена, смазана от травмата на раздялата, самотата и алкохола.
Всяка сутрин Рейчъл се качва на влака, за да пътува до Ню Йорк. От прозореца наблюдава сивкави, мокри, потискащи пейзажи, които се отразяват в тъжните й мисли за липсата на човешки контакт и провал. За да е тежестта още по-голяма, от влака Рейчъл вижда собствената си къща, в която е живяла щастливо с красивия си успешен съпруг Том (Джъстин Теру). Сега той живее там с новата си красива руса жена Анна (Ребека Фъргюсън) и тяхното прекрасно бебе – неосъществен блян на Рейчъл. За да се разсейва, колкото може, тя насочва вниманието си към съседната къща, където "вижда" идеалната връзка на Меган (Хейли Бенет) и Скот (Люк Еванс) и фантазира за щастието им.
Дните за Рейчъл преминават в пиене – когато бутилката за вода, която носи за камуфлаж, се изпразни, просто я пълни с водка догоре и продължава, докато се прибере "у дома" вечерта – в апартамента на приятелката си Кати (Лаура Препън), която изглежда е единствената, която се интересува от това дали Рейчъл съществува изобщо.
Алкохолизмът на Рейчъл е достигнал безвремието – тя не може да осъзнае, нито да преразкаже събитията от един ден, губят й се часове, дни, вероятно месеци в едно почти хипнотизирано състояние, в което не може да разграничи делюзия и реалност. В това състояние тя вижда, че нещо странно се случва в къщата на идеалното семейство, слиза от влака и се събужда у дома в кръв. А Мегън е убита в гората около къщата.
С миниатюрните остатъци съзнание Рейчъл знае, че може да помогне за разкриването на случилото се, но й е невъзможно да възпроизведе никакви конкретни събития. Опипвайки реалността по-скоро интуитивно, тя поема по пътя назад във времето, който я отвежда до неочаквани разкрития за реалността в миналото й, изненадващи дори свикналите с този жанр.
Емили Блънт има две номинации за изпълнението си във филма (Screen Actors Guild Award for Outstanding Performance by a Female Actor in a Leading Role 2016 и People's Choice Award for Favorite Thriller Movie), но е пропусната за Златните глобуси, което вероятно означава и за "Оскар". Лично зa мен несправедливо, но пък доказващо, че и най-перфектните изпълнения не могат да бъдат напълно възприети, ако нещо в самата история липсва.
