Времето на нашето детство – когато светът е необятен, но всичко ни е ясно, можем да кажем със сигурност какво обичаме и какво – не, а също и кого; когато има правила и да се спазват е толкова лесно, всичко е подредено и очевидно и само възрастните не го разбират и отдавна са объркали живота си, а се опитват да объркат и нашия. Това време изглежда толкова далечно, че сякаш е някъде в средата на миналия век. Или поне там го е открил Уес Андерсън във филма си Moonrise Kingdom.
Сузи и Сам се обичат и искат да живеят заедно като законни съпрузи. Само че са на 12 години. Това обаче не ги спира, защото след като знаят какво искат, просто трябва да го направят. Така че той събира от скаутския лагер храна, палатка, оръжие и лодка, тя събира любимите си книги, плочи, грамофон с батерии, гримовете на майка си и котето и двамата бягат в гората. Първата им работа когато спират да нощуват – да направят опис на нещата, които носят – такъв е редът при скаутите. Изобщо децата във филма са прекрасни, сериозни и мъдри, предприемчиви и решителни, дистанцирани и непрощаващи на възрастните – защото има неща, които наистина са непростими.
Възрастните са съвсем отделна история. Дори ми се струва, че едва ли някой актьор е поискал пари за участието си в този филм, толкова много са се забавлявали всички, играейки точно това, което си представяме – Бил Мъри като скептичен баща, Франсис Макдормънт като истерична домакиня с двоен живот, Брус Уилис като тъповат полицай с добро сърце, Едуард Нортън като добродушен ръководител на бойскаути, всички до един по-умни от него или Тилда Суинтън като педантична служителка на социалните служби без никакво чувство за хумор.
На места филмът е много забавен, но трябва да призная, че синът ми се смя много повече от мен. За него това беше просто една хубава и смешно разказана детска история. За мен беше горчиво напомняне, че с порастването неусетно изгубваме някъде онова смело, обичливо и решително дете, което носим в себе си. Гледайте филма и ще видите – то е най-хубавата част от нас!
