Май направих лош избор като реших да гледам именно този филм на Ларс Фон Триер. Години наред не намирах сили да видя нито един от иконичните му творби и изведнъж, така неочаквано и за самата мен, отидох да гледам Меланхолия. Може би защото този филм имаше достатъчно много прожекции в рамките на Киномания и дори заето момиче като мен, откри своята възможност. Както и да е, за филма... Много ми е трудно да опиша видяното, но ми е много по-лесно да опиша чувствата си – депресия, безнадеждна пустота, обреченост. Истината е, че и за това си трябва майсторство – да подтиснеш зрителя до степен на отчаяние. Не всеки може така брилянтно да го направи, а Ланс Фон Триер, оказва се, е виртуоз в това начинание. Преди време бях чела едно негово интервю, точно след като го бяха изгонили от Кан, от което също така се депресирах, но нищо не съм подозирала.
И така, на фона на приближаваща към земята планета и възможният, не – сигурният край на всичко, се разиграват отношенията в едно семейство и по-точно между две сестри – Кирстен Дънст и Шарлот Гинсбург. Едната – депресирана и необяснимо нещастна, другата – привидно щастливо омъжена, майка и прочие. Към края на двучасовия филм те си разменят ролите, лудата приема неизбежното с усмивка и мъдрост и дори успява да се погрижи за своята сестра и сина й в последните им мигове. Към този ведър сюжет добавям мрачната сценография, клаустрофобичната камера, Вагнеровата музика и ви оставям да се чудите, искате ли да гледате този филм.
