Матю Амалрик, който в случая носи филмовото име Бертран, с вид на тъжен кокер шпаньол и по халат, закусва мюсли, разбъркани с хапчета и мляко. Така започва френският филм Le Grand Bain, преведен на български като „Непотопяемите“.
Бертран е безработен от доста време и е в сериозна депресия. Съпругата му търпеливо чака той да намери себе си и да се върне към нормалния живот, а децата му почти не му обръщат внимание. Единственото дребно удоволствие на Бертран е плуването и когато на таблото за обяви в басейна прочита, че се търсят мъже за отбора по синхронно плуване, той решава да опита.
Признавам си съвсем честно, че до преди този филм нямах ни най-малка представа, че съществува синхронно плуване за мъже. От друга страна, ми се стори съвсем нормално френските мъже да се лекуват от депресия със синхронно плуване – италианците в тази ситуация сигурно шият обувки. За англичаните знаем – те стават стриптийзьори.
Филмът „Непотопяемите“ има доста общо с „Време за мъже“, но въпреки не малкото си номинации и награди отстъпва по всички показатели на британския си предшественик. Историята е пак за хора, които по една или друга причина са в средата на тежка житейска криза и отборът по плуване е тяхното спасение. Тук имаме и очаквания богат неприятен бизнесмен – в случая Гийом Кане; и застаряващ похотливец – Беноа Пулворд; и добродушен и страдащ хомосексуалист – Филип Катерин; и неуспял рок музикант – Жан Хю Англе. Треньорките на отбора са разбира се жени, като за да е пълна картинката едната е алкохоличка, а другата е инвалид.
Макар и да е преувеличен във всяко едно отношение, филмът е много приятен за гледане и премерено сантиментален до самия край. Актьорите до един са толкова симпатични, че спасяват нещата от прекалено дразнеща недостоверност и дори очакваният хепи енд изглежда напълно заслужен.
Eто и 5 френски филма, които са задължителни
