Изкуство

Новата "Тарантиниада"

Смъртоностният сблъсък е неизбежен

Новата "Тарантиниада"

Обещах да пиша за новата "Тарантиниада" – "Омразната осморка" (всъщност по-правилно е "Мразещата осморка", но пък нямаше да има две "о"-та, които да оформят осмица на български), с три номинации за "Оскар" (музиката на Мориконе, големият оператор Робърт Ричардсън и Дженифър Джейсън Лий) и оценка 8 в IMdb. 

Без уговорки това е най-добрият филм на "лудият гений" Куентин от "Глутница кучета" и "Криминале" насам – "Джаки Браун" беше тромав, "Джанго" много добър, както и "Гадните копелета", но дотам, а за "Убий Бил" и авантюрата с Родригес не искам да говоря. [[more]]На седемдесетарка лента (70 мм., което го прави задължителен за голям екран) ни се разказва близо тричасова история – с намигване и поклон към "Голямото мълчание" на Корбучи – типичен уестърн, ситуиран в снежните, сивкаво-бели и мразовити планини на Уайоминг. 

В крайпътната кръчма "Кинкалерията на Мини" се приютяват осмина – "ловецът на глави" Джон Рут "Палача" – опитен, подозрителен, бърз с пистолета садистичен педант; "колегата" му майор Маркиз Уорън – остроумен, безстрашен и находчив афро-американец с тъмно минало от Гражданската война, също вещ стрелец; заловената от Рут Дейзи Домъргю, безмилостен член на банда – весела, смела, безчувствена и духовита; Шериф Крис Маникс, бавно говорещ и неясно-заплашителен под наивна външност южняк; Генерал Санди Смидърс, жесток главорез и нагъл расист; мексиканецът Боб, мистериозен под огромния си кожух; Джо Кейдж, лаконичен и стаено агресивен каубой, и палачът Освалдо Моубри – мързелив и диалогичен британец с характерен акцент и подкупваща дружелюбност. Има и един таен гост - хитрият, коварен и комбинативен Джоди, така че внимавайте!

Действието уж е мудно и протяжно, но заредено с енергия, напрежението е осезаемо и се просмуква в тъмната стая и мрачните ъгли, можеш да го режеш с ловджийски нож. Темата са предразсъдъците, предубежденията, страховете от другия, различния и непознатия - шовинизмът и расизмът вилнеят. "Черният може да бъде спокоен, само когато е въоръжен", " Белите са в безопасност, само когато черния е вързан", а всички са открити "мизогинисти" (нарочно използвам тази дума). Дейзи е постоянно с разкървавен нос и синини под очите, липсва ѝ зъб, всеки я шамаросва, когато си пожелае, а за капак чуваме "Мини беше сложила надпис "Забранено за кучета и мексиканци", но го махна миналата година, защото започна да допуска кучета”. Предизвиканата от тях жестокост, садистична изобретателност и брутално насилие не могат да бъдат спрени – историята си има своя логика и се спуска като каруца по нанадолнище.

Всеки мрази всеки, всеки подозира всеки и се чуди как да го изпревари в предстоящото неминуемо избухване на смъртоносен сблъсък. Никой не заслужава да оцелее сред дамгосаните с дива омраза и люта ненавист герои - може би с изключение на Шерифа, който, въпреки неясното си и расистко минало е запазил някакви остатъци на съвест и почтеност.

Няма хепиенд, няма дори край, а у нас продължава дълго да звучи изпълнената от Дейзи на китара песен и насмешливото ѝ: "Когато отидеш в ада, кажи им, че Дейзи те праща!". 

Това важи за всички!

Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, статии от който публикуваме с неговото съгласие.