Мисля да не ви казвам колко много Facebook и Марк Цукърбърг са променили живота ни. Всички ние го знаем много добре. Това, с което е ценен този филм, е друго. Той показва тънката и недоловима на пръв поглед разлика между човека с идея и гения, между бизнесмена и визионера, между мениджъра и лидера. Подсещам се за начина, по който Стивън Кови беше илюстрирал тази разлика в „The 7 Habits of Highly Effective People” – Група хора едва си пробиват път през джунглата. По едно време един от тях се качва на най-високото дърво и виква – Спрете, това е грешната джунгла! Мениджърите отдолу отговарят – Млъквай, нещата се движат добре!...
Та, обратно към филма – за мен беше изключително любопитно да открия тайната на този успех, както и цената му, защото винаги си има цена, то е ясно. Не ми се получи – особено за цената – тази сюжетна възможност беше прекалено лесно пропиляна от авторите на филма. Не бяха задълбали и в изграждането на характери – по-скоро ги бяха щрихирали – този е геният, този е дребнавият, този е злият гений. Извън страхотните диалози и монтаж /отличен с Оскар/, си струва да се спомене и музиката на Трент Резнър от култовите Nine Inch Nails/сега, като казах за двата Оскара, ще трябва да спомена и за третия – за адаптиран сценарий/. Неочаквано симпатичен беше и Джъстин Тимбърлейк, който изпълняваше ролята на Шон Фонинг, основателя на Напстър, компанията, която постави началото на края на музикалната индустрия.
Какво друго мога да кажа, освен, че филмът наистина е увлекателен и в известен смисъл вдъхновяващ. Предполагам не за всеки, но съм сигурна, че всеки, който има визия за каквото и да било в живота си, ще усети как една струнка в него зазвънтява...
