„Рай: Вяра“ хронологично е втората част от трилогията „Рай“ на Улрих Зайдл, но аз я гледах последна. Логически, обаче, тази част завършва цикъла. Защото, ако в другите две части героините са неспокойни и в търсене на смисъла в живота си – в „Рай: Любов“ чрез платената любов в Кения, а в „Рай: Надежда“ чрез първите трепети на юношеството, то Мария от „Рай: Вяра“ не търси нищо, тя е намерила абсолютната истина и всички отговори. И това се оказва много по-страшно от агонията на всяка несигурност.
Мария е силно набожна, самотно живееща жена, която съществува в абсолютен, плашещ ред и тишина в стерилната чистота на дома си, в който няма нито един излишен детайл. Тя не иска нищо и няма нужда от нищо, затова през отпуската си не пътува, а обикаля из предградията на Виена, разнасяйки със себе си статуя на Богородица и опитвайки се да приобщи имигрантите към католицизма. Вечер тя разказва на разпятието на стената за своя ден и с присъщата си дисциплина си налага наказания – при това навива един таймер, за да не предозира с пълзенето по пода или бичуването. Актрисата Мария Хофщатер се е готвила за ролята цели седем години. Живяла е в манастир, скитала е из горите без храна една седмица и е обикаляла из бедните предградия на Виена, за да говори с имигрантите. Превъплъщението й е толкова истинско, че дори за миг не създава съмнение във фанатичната вяра и убеденост на героинята й, а режисьорът едва се спаси от официалното преследване на църквата.
Един ден, след двегодишно отсъствие, в този рай се появява Надил – съпругът на Мария. Фанатично вярващ като нея, само че в друго – Надил е мюсюлманин. След претърпян инцидент, той е станал инвалид и вече не може да й налага волята си физически, затова се опитва да пречупи вярата й. И за двамата това е в някакъв смисъл изпитание на устоите на религията им. И докато Мария в едната стая заключена пее химни за Христос, в другата Надил стои пред огромна картина на каабата в Мека и слуша откъси от Корана.
Всичко това на моменти е много смешно, ако не е толкова истинско. Любовта към Бога напълно измества любовта към ближния. И както и в другите два филма на Зайдл, абсолютизирането на рая неизбежно го превръща в неговото друго…
