Изкуство

Седемте психопата

Когато харесваш пиесите на Мартин Макдона, очакваш същата разходка по ръба на приемливото и от филмите му. Не съм гледала първия филмов опит на Макдона „В Брюж“, но съм гледала всичките му пиеси, от които най-вече харесвам „Ръкомахане в Спокан“. Харесвам и това, че него го харесва не кой да е, а Явор Гърдев,

Седемте психопата

Когато харесваш пиесите на Мартин Макдона, очакваш същата разходка по ръба на приемливото и от филмите му. Не съм гледала първия филмов опит на Макдона „В Брюж“, но съм гледала всичките му пиеси, от които най-вече харесвам „Ръкомахане в Спокан“. Харесвам и това, че него го харесва не кой да е, а Явор Гърдев, но това е в реда на самоцелните остроумия, от които практическа полза няма.

Та, на въпроса – да, очаквах необикновен сценарий, необикновени герои, но и малко повече обикновеност също нямаше да му дойде излишна. Под обикновеност в случая разбирам малко по-класически подход в поддържането на основната линия, защото въпреки че ми беше забавен, към края изгубих търпение. Всъщност идеята е страхотна, самоцелното й разнищване – също, множеството вариации и истории в историята – още повече. Това, което ме загуби, беше като че ли липсата на достатъчно силна спойка между всичко това - в един момент почваш да си мислиш, че филмът е свършил, а той почва отначало, нещо такова. Но това е към края на филма и ако се абстрахираме от този недостатък, всичко друго на мен лично ми беше точно. Да не забравя и актьорите, между които любимият ми Кристофър Уокън и нечовешки подходящият за такъв род филми Том Уейтс.