Любимият ми (не казвам най-добър) американски независим филм на миналото десетилетие е "Семейство Савидж" (усещате двусмисленото заглавие) на сценариста и режисьор Тамара Дженкинс. Филмът е с две номинации за "Оскар" (сценарий и главна женска роля), 17 награди, от които две "Независим дух", и оценка 7.2 в IMDb. Гледах го на СФФ, а сега го преговарям по HBO/HBO GO.
Лени (Филип Боско) е свадлив, сприхав и свъсен дъртак, на прага на сенилността, което го кара да влиза в абсурдни конфликти (сцената в тоалетната е направо велика), но и иначе характерът му не е бил точно хрисим и мек. Жената, с която живее на семейни начала, почива, и изведнъж отчуждените му и незаинтересовани (а дали не и наранени и обидени?) деца, обитаващи Ню Йорк, трябва да се погрижат за него (остава на улицата заради предварителен договор за съжителство).
Джон (покойният Филип Сиймур Хофман, гигант) е 42-годишен преподавател в колеж по литература и драма, дебел, отпуснат, рошав, брадат, с широко лице и намръщен израз, който говори бавно и отчетливо и от години пише труд за Брехт. Уенди (Лора Лини, обожавам я) е хубава стройна лесно кипваща неудовлетворена блондинка в средата на 30-те, с одухотворено лице и бърза реч, която търси финасиране от фондации, за да пише пиеса. И двамата са неудачници в личния си живот (не че са прокопсали особено професионално и финансово). Джон не иска да се обвърже с милата, ведра и нежна полякиня Кася (Кара Сиймур), която ще трябва да се върне в родината си с детето си, а Уенди има безперспективна и унизителна връзка с плешивия, мършав, сух, невзрачен и доста по-възрастен от нея Лари (Питър Фридман), който никога няма да напусне жена си...
Останалото е обикновено (всеки минава или ще мине по този път, когато гледах филма през 2007 г., бях загубил един родител и скоро щях да загубя и другия) - стари обиди, основателни или не, отчуждение, завист, дребни случки, забили се като счупено стъкло в душата, отказващи да си отидат и тълкувани едностранчиво (чувството, че си бил пренебрегнат, носи извратено удоволствие и подхранва пагубното самосъжаление), обвинения, егоизъм, непокаяли се властни тиранични родители и изнервени нападателни деца със загноили травми, търсене на старчески дом, който да не мирише на смърт и урина, прошка (дали?), сантимент и милозливост. Всеки е нещастен посвоему (Толстой), но напредването по тази кошмарна спирала може и да те сепне, да осъзнаеш кои са истински важните неща в живота и да се опиташ да ги възстановиш и запазиш с доброта и сърдечност.
Боян Атанасов е жива софийска легенда, човек на живота, на киното, на театъра, на музиката. Само който не го познава, само той не се е впечатлявал от неговите енциклопедични знания в гореизброените области и не само в тях. За наша радост Боян има собствен блог, статии от който публикуваме при нас с неговото любезно съгласие. Останалите му титанични материали можете да откриете тук.
