Изкуство

„Снимка с Юки“: анатомия на бягството

Филмът, който спечели наградата на публиката на София Филм Фест

Филмът, който спечели наградата на публиката на София Филм Фест, е дебют за режисьора Лъчезар Аврамов, но пък зад него стои опитът на продуцентите Борислав и Виктор Чучкови и Георги Абрашев. Дали е успешна тази формула не знам. Екранизирането на вече написано от писател също, защото филмът е създаден по едноименния разказ от сборника на Мирослав Пенков „На Изток от Запада“. Добавяме към това и появата на актьора от оскарския филм „Зелената книга“ Димитър Маринов, въпреки че неговата роля тук е епизодична. Но явно публиката на фестивала вече е казала своята дума.

Много момичета биха гледали филма само заради Руши Видинлиев, който играе в главната роля. Георги, момчето, което преди години бяга в Канада, но сега се е върнало. Защо бяга ли? Още в началото ще разберете защо и вероятно много от вас са искали да направят същото.

Да бягат. Защото очакванията на семейството тежат, особено онези на майката. Очакванията за това как трябва да изглежда живота ни, колко подреден трябва да бъде.

А в него понякога е достатъчна една любов, за да го осмисли. За Георги това е Юки (в ролята е Кики Сигуно), японка, която той среща в Канада. И тя е бягала. И са се намерили някъде в средата на своите външни и вътрешни бягства. Любовта ги е спасила, направила им е пристан и единственото, което липсва в него, е дете. Опитите за забременяване с инвитро процедури връщат Георги в България, защото тук може да не е добро място за живеене, но понякога е по-евтино. Инвитрото също.

Една семейна вечеря обаче е достатъчна да върне на Георги вкуса от всички онези горчиви ястия, които вероятно е трябвало да преглъща хапка по хапка под натиска на очакванията и за да избяга отново. Той отвежда Юки в къщата на своя дядо. На село. „Тя има нужда от спокойствие“ е мотивът на грижовния Георги. Само че там ще ги очаква всичко друго, но не и спокойствие. Заради любопитството към „Американеца“, както го наричат всички в селото, заради Юки, която запечатва всеки миг и всеки дъх с полароида си. Без да предполага, че ще трябва да заснеме най-непоносимата сцена, тази на смъртта.

Филмът натуралистично ни отвежда в настоящето на българските села – обезлюдени, напоени с алкохол и апатия, откъдето децата и младите хора са си тръгнали отдавна. Сега се чува само смехът и играта на невръстните цигани, а едно от тях ще изиграе съдбовна роля за Георги, за Юки, за цялото село. И ако си мислите, че Руши играе добре, то само каква роля прави боксьорът Серафим Тодоров. Невероятна. Повярвах му, на всичко му повярвах. На цялата болка, която сякаш се беше събрала в ланеца, който се полюшваше на гърдите му. Болката на отлъчения спортист, който е намерил утеха в алкохола, на циганина, който в селото е известен, че бие (децата си бие) и най-вече на бащата, който току-що е загубил невръстното си момче.

Има много болка в този филм, но и вина има, и прошка, и онези нестихващи пориви за бягство.

Сякаш с него ще е по-лесно. Животът ще е по-лесен. Но където и да ни отведе то – в Канада или в едно българско село, няма да ни направи по-щастливи или по-смирени. Друг е пътят. И героите в този филм ще трябва да преминат през своя личен катарзис, за да се намерят. Защото една снимка може да запечата един миг, да улови и радостта, и смеха, и любовта, и болката, и смъртта, да спре времето за малко, но следващият миг е непредвидим и само секунда невнимание преобръща животи. Заради един полароид и отвъд него.

„Снимка с Юки“ ще бъде в кината от 5 април.

 

Какво още гледахме на София Филм Фест