Снощи един от най-великите изпълнители на нашето време, усмихнат и облечен в обикновен тишърт, изговарящ внимателно българските думи, ни показа най-прекрасните страни на музиката, общуването с публика и партньорството на сцена. Софийската филхармония беше наистина на световно ниво и съм сигурна, че всеки от музикантите се е почувствал оценен и специален от това, че Стинг беше научил имената на солистите, отдръпваше се встрани, за да се вижда оркестъра и нито за момент не пролича разминаване в ритъма или настроението. Поне за мен най-голямото вълшебство на всеки концерт е да видя как човекът на сцената изпитва удоволствие от това, което прави, което споделя и се раздава на хората пред него. Това веднага ме заразява с емоции, кара ме да пея и да се усмихвам и ме прави по-съпричастна и впечатлена отколкото и от най-бляскавото шоу. Стинг е именно такъв изпълнител – той е автор на историите, които разказва с музиката си и изглежда, сякаш ги преживява всеки път отново. Комбинацията от класически оркестър и рок балади се оказа прекрасна амалгама от дълбочина на звука, трогателни мелодии и думи, които са колкото общовалидни, толкова и лични за всеки, който като мен помни текста на Fragile вече двадесет години... За първи път седях на стол на рок концерт и не се чувствах странно от това, защото онова, което се случваше пред мен беше семпло, истинско и достатъчно да се преживее спокойно и лично. И ако перефразирам една от най-известните песни на Стинг – не знам каква е формата на моето сърце, но снощи той изпълни сърцата ни докрай...
