Кевин е желано дете, родено от майка, която не е съвсем сигурна, че е готова и може да бъде добър родител. Кевин плаче много, непрекъснато и без причина. Кевин не иска да проговори на време, не иска да престане да носи памперс, макар че е нормално развито за възрастта си дете, според лекарите. Кевин прави напук на майка си, казва й „не“ прекалено често, но обича баща си и си играе с него с удоволствие. Кевин се отнася с пренебрежение към малката си сестра, убива хамстера й, пуска я да си играе докато се нарани. Кевин обича да стреля с лък, роден стрелец е и баща му се гордее с него. Кевин има емоционални проблеми, които майка му вижда, но баща му не. В навечерието на пълнолетието си Кевин убива баща си, сестра си и съучениците си хладнокръвно и методично…
We Need to Talk About Kevin. Вероятно най-награждаваният британски филм на годината, сигурна номинация за оскар на Тилда Суинтън, а защо не и награда за главна роля. Изключително монотонен, потискащ и неприятен филм. От онзи тип филми, направени само, за да ни напомнят колко дребни са всъщност нашите проблеми, какви чудовищни изненади ни готви живота и, не на последно място, да осигури на Тилда изява на безспорно големия й драматичен талант.
За да не си причинявате този филм, ще ви кажа и края – Кевин прекарваше дните си в затвора, майка му ходеше на свиждане и след няколко години той осъзна безсмислието на постъпката си, а тя му прости, защото му е майка.
Аз също съм майка на син, не винаги съм сигурна, че постъпвам правилно и добре като родител, но не съпреживях и секунда от този филм, изгледах го изтръпнала и с отвращение, защото знам с цялото си същество, че на този свят има норми - човешки, морални, божествени и никой не може да ги престъпва и на никого не бива да се прощава. Дори от майка му! Дори на кино! Не виждам смисъл от правенето на подобни филми и не ги препоръчвам на никого!
